ВЪЗПИТАНИЕ

Аз намирам, че възпитателната работа, която се налага на анархистите е първата и най-необходимата, която трябва да бъде извършвана.
Тази възпитателна задача изисква двойна работа: вътрешна и външна.
Под вътрешна работа аз разбирам тая, която всеки другар дължи да извърши над себе си за своето развитие, под външна работа – тая, която той дължи да извърши над другите т.е. вън от него.
Анархистът дължи да придобие и развие до максимум в себе си следните три ценности: физическа сила, интелектуална култура и морална красота: добро здраве, широко и дълбоко образование, чувства и обичаи, истински безвластнически.
Това е което аз наричам в областта на възпитанието “вътрешна” работа. Благодарение на това постоянно усилие над себе си, другарят става един жив пример и упражнява върху всички тези, които го доближават, една привлекателна сила.
Но един борец не може и не иска да ограничи своите възпитателни усилия само върху себе си. Това би било едно цвете без “парфюм”, един плод без сладост, това би било едно чисто същество всред мръсни; един човек вървящ в светлина, всред личности блуждаещи в нощта.
Впрочем, естествено е и до известна степен фатално, щото той да пропагандира около себе си чувства, които го вълнуват, морални привички, които го отличават, познанията които е придобил и дори физическата сила, която го прави един нормален, уравновесен и устойчив вид.
В тая работа, която аз наричам “външна” и която има за обект другите, той си служи с всичко онова, което може да употреби: разговора, беседата, спора, реферата, вестника, брошурата, личния пример. Той използва всички случаи, които обстоятелствата му дават на разположение. В работилницата, в своя кръг, в групировките, които посещава, в средата сред която се намира, с една дума навсякъде, той обяснява, аргументира се, критикува, противопоставя, атакувайки и защитавайки се, той не се изморява да излага своите аргументи, да заявява своите убеждения, да се бори против господарите, да изобличава интригантите, да напада експлоататорите, да казва решително това, което мисли.
Но той може да култивира другите само дотолкова, доколкото култивира сам себе си; “външната” и “вътрешната” възпитателна работа вървят заедно, те се допълват взаимно.
Възпитателната работа, на която се отдава анархизма има тази особеност, че тя не си служи с хитростта, със заобикалките, с измамата, с преструването, неща които се употребяват от политическите партии с оглед да увеличат числото на членовете си, защото те не целят друго освен числото.
Анархистите няма какво да крият и да се преструват. Тяхната пропаганда трябва да бъде искрена, лоялна, без заобикалки. Те нямат нужда да хитруват и да маневрират.
Всички са свободни да бъдат с тях или против тях. Те схващат, че ако някой заявява или наистина е с тях, то това е поради познаването на работите, и че той прави това с пълно съзнание и добра воля. По отношение на разширяването на своя кръг анархистите се придържат повече до качеството, отколкото до количеството на своите последователи.
Себастиан Фор

Уточнение: Статията е взета от книгата "Анархизмът" издадена на български език през 1933 г. в София, от печатницата на В. Иванов. Преводът от френски език е направен от Ал. Сапунджиев.

Елизе Реклю (1830-1905) – географ, анархист, педагог и революционер

Елизе Реклю е роден на 15 март 1830 г. в Южна Франция. Син е на протестантски пастор. Получава религиозно възпитание и учи при “Моравските братя“ в Германия, в протестантската школа в Сент Фуа – Франция и се записва да следва в Монтабанския университет. Тук той се запознава с идеите на утопичните социалисти – Сен Симон, Шарл Фурие, Томас Мор, Томазо Кампанела и др. С удоволствие чете трудовете на Уилям Годуин, Пиер Прудон, Макс Щирнер и др. В Реклю се заражда убеждението, че този свят не е справедлив и е нужно да бъде променен. Заради революционна и републиканска пропаганда той е изключен от университета.Под влиянието на видния професор-географ Карл Ритер Реклю започва усилено да се занимава с география и се заема да напише пълно съчинение в тази област. За тази цел той обикаля редица страни по света, изследвайки техните географски особености, флора и фауна. От печат излизат научните му съчинения “Земята”, “Всеобща география – Земята и хората” и др.Освен в попрището на учен-географ Реклю се изявява и като революционер. През 1871 г. участва в Парижката комуна. В борбата против несправедливия обществен строй и капитала той се проявява като убеден анархист. Заради тази своя дейност е осъден на вечно заточение.Елизе Реклю е и автор на много книги, статии и брошури с безвластническо съдържание, между които “Еволюция, революция и безвластнически идеал”. Участва в списването и редактирането на редица анархистически вестници и списания (Работник, Бунтовник и др.). Участва в събранията на Интернационала и се явява като твърд защитник на безвластническия комунизъм. Застава твърдо на страната на безвластниците борещи се против утвърждаването на Марксовите доктрини за държавен комунизъм. Активно участва в изграждането и развитието на Юрската федерация в Швейцария след разцеплението и разпадането на Първия Интернационал. Подържа връзки с известни анархисти като П. Кропоткин, Дж. Гийом, Жан Грав и др.Елизе Реклю е силно привлечен и от безвластническата педагогика и възпитание. За него тя е основният път по който може да бъде формирана една нова свободна личност. Според него истинското училище трябва да бъде “свободната природа с нейните очарователни картини. Невъзможно е в тесни стаи да се създадат хора с мъжествени и честни сърца.”Като педагог подържа сериозни контакти с големите педагози-безвластници Франсиско Ферер, Пол Робен и Себастиян Фор.Реклю умира на 4 юли 1905г., като до края на живота си остава верен на идеалите на анархията и революцията. Едни от последните му думи са: “Революцията иде… Революцията приближава.”

РЕПУБЛИКАНСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ СРЕЩУ ВЪЗПИТАНИЕТО НА РЕПУБЛИКАТА
превод от френски /със съкращения/

Октав Мирабо критикувайки възпитателната практика през 19-ти век и нейните социални последствия заклеймява “злоупотребата под форма на правила”, която отрича всички права на детето. Философи, възпитатели, републиканци и революционери трябва да се ангажират да преразгледат сбора от принципи, практики и цели на обучението и възпитанието за изграждането на едно по-добро бъдеще.В борбата си срещу религиозното образование привържениците на републиката се обявяват за промяна на ролята на детето в семейството и в обществото и за вклиняване в обучението на постиженията на научно-техническия прогрес. Един век по-късно първите “черни хусари на републиката” (анархистите – бел. пр.) отново поставят въпроса за остарялото религиозно възпитание. Други заклеймяват религиозното училище, което налага старите религиозни принципи, основани на подчинението и сляпото послушание. Според наложената практика в общинските училища необходимото за усвояване правило е посочено в учебника, а учителя само потвърждава верността на принципа (Себ. Фор, “Кошерът”).По това време първите анархисти-педагози като Ф.Ферер, Себастиян Фор, Е. Делани, Пол Робен и др. широко обясняват и детайлизират необходимостта от изграждането на “рационалистическа система на възпитание”. Тази идея се приема от Михаил Бакунин и другите анархисти и комунисти от Първия Интернационал. “Рационалистическото възпитание принася в жертва авторитета в полза на свободата. Крайна цел на възпитанието е да създава свободни и изпълнени с уважение и любов към свободата хора.” (М. Бакунин, “Бог и Държавата”).Според анархо-синдикалистите и анархистите системата на “рационалистическото възпитание” се базира върху политехническото и интегрално обучение. С други думи, трябва да се използва всичко, което би помогнало на индивида (мъж или жена, възрастен или дете) да развие едновременно своите физически, интелектуални и социални умения. “Всяка способност трябва да стане обект на изучаване и наблюдение, така че детето да може да я усвои и превръщайки се във възрастен да може да избере своя личен и професионален път, получил максимум знания и умения.” (Себ. Фор, “Кошерът”).Педагозите-анархисти отдават голямо значение на методите, които се използват при възпитанието на детето. Те се противопоставят на преподавателите и родителите които мислят по следния начин: “важно е детето да учи и знае, а не какъв е пътят за придобиване на тези знания” (Себ. Фор “Анархистическа енциклопедия”). По отношение на възпитателните практики те се обявяват за тези методи, които поставят детето в центъра на възпитателния процес и се придържат към фундаменталния принцип, че “детето трябва да бъде самото себе си.” (Себ. Фор).За да бъде детето самото себе си, а не копие на някой преподавател, възпитателите трябва да отхвърлят решително всяка педагогика, основана на методите на дедукцията и догматиката. Трябва да се прилага образование базирано върху индуктивни методи, съобразявайки се с индивидуалните познания на всяко дете. Изследванията и практиките на Себ.Фор и Пол Робен съответно в “Кошера” и “Семпюи” излагат основните принципи на тази свободна педагогика, която е едновременно индуктивна и позитивна, основана върху наблюдението и търсенето. Задачата на индуктивния метод е “да констатира, контролира, проверява, сравнява и отбелязва приликите и разликите, и така да формулира обобщенията, които водят до установяването на различни понятия. Така кръгът от констатации непрекъснато се разширява и съвсем естествено води до формирането на дадено правило или принцип. “В основата на позитивния метод е заложено наблюдението, критиката, проверката и контролът.” (Себ. Фор, “Анархистическа енциклопедия”).Тези педагогически практики се основават на “позитивизма, рационализма, експеримента и научния подход и стимулират активността, а не доверчивостта и лицемерието." (Себ. Фор).Педагозите-анархисти на 20-ти век се опитват да приложат на практика тези идеи. Примери в това отношение са: синдикалната практика на Ф. Пелутие в трудовите борси; педагогическите движения в лицето на организациите за възпитание на родители; асоциативните формации на Бонавентура; а също и формации като CEMEA и FFC; активистите на Кооперативния институт на Модерното училище или GFEN и синдикалните дейци на Свободното училище на CNT и др. Всички те са изразители на идеала формулиран от Жан Грав: “Нашият идеал е човешката личност да се развие в пълния си интегритет. Ние искаме да срутим този стар социален строй, за да могат възможно най-широко да се разкрият способностите на всеки индивид.” (Ж. Грав, “Анархията – нейната цел и средства”, 1899).Индивидът (мъж или жена, възрастен или дете) трябва да притежава правото да учи и трупа знания в процеса на цялото си съществуване. За целта трябва да се обяви война на мракобесието и да се отстоява правото на учене без Бог и господар, така че знанието да не бъде повече синоним на власт, а да се превърне в средство за социално освобождение. Според Макс Щирнер “знанието трябва да умре, за да възкръсне като желание, с което ежедневно да се забавлява свободния човек.” (М.Щирнер, “Грешните принципи на нашето образование”, 1842).Тези идеи намират приложение в колективното обучение. Обучаващите се мъже, жени, възрастни или деца се прегрупират в зависимост от желанието им какво искат да усвоят. Те взаимно си помагат в процеса на обучение. Този метод функционира благодарение на участниците в него и показва как може на практика да работи “рационалистическото възпитание”. Днес тези принципи са превърнати в дела във “възпитателните центрове за родители” (MERE); асоциативните центрове – Бонавентура; паралелните училища; експерименталните лицеи като LAP и др.Създаването и функционирането на групи като общности от обучаващи показва, че хората могат да се обучават съвместно във всички области на живота. По такъв начин всеки има възможност да допринесе за постигането на крайната цел. Позволени са конфронтирането на гледните точки, конструктивната критика и позоваването на примери. Няма съревнование и оценяване. Съществува единствено удовлетворението от това, че си разбрал даден факт и си споделил наученото с околните. Именно с тези прости принципи не могат да се примирят религиозните и държавните републикански училища.Трябва да се спазват такива условия, които да позволяват на всеки да взема думата, да се изказва и да аргументира своята гледна точка, съобразявайки се с мнението на другите, за да може да се осъществи ефективен диалог между всички участници. Всеки, независимо от възрастта си, трябва да се превърне в “учен-изследовател”, да е в състояние да обяснява и да може да предаде знанията си на другите. Всеки един може междувременно да бъде учител и ученик.

Le monde libertaire N°16, 26.09.2000

Франсиско Ферер (1853-1909 г.)
Образование, безвластие, безсмъртие...

Франсиско Ферер и Гуардия е роден на 10 януари 1859 г. в село Алела разположено на 15 км. от Барселона. Завършва католически колеж. Още на 13 години започва работа в една манифактурна къща, собственикът на която е човек със свободни идеи, противопоставящ се на властта и духовенството. Тези идеи се усвояват и от младия Ферер.
След отбиване на военната си служба започва работа като контрольор в Железопътната компания на Испания. През 1876 г. взема участие в републиканското въстание начело с генерал Виля Кампа и участва в сражението при Санта-Коломба Де Фаренц. След неговото потушаване Ферер е принуден да емигрира в Париж, където продължава своята антимонархическа, антиклерикална и безвластническа пропаганда. Той се присъединява към Фило-техническото дружество, което му издейства да води лекции по испански език. Тук той разбира необходимостта, която има Испания от едно образование освободено от теологически суеверия, държавна некомпетентност и местни предразсъдъци. Ето защо той се завръща в Испания и през август 1900 г. открива в Барселона първото “Модерно училище”. То започва да функционира и благодарение на моралната и материална подкрепа на големите умове по това време: Анселмо Лоренцо, Елизе Реклю, Себастиан Фор, Одон де Буен, професор Мартин Варгас и др.
Целта на “Модерното училище”, според Ферер е да възпитава децата по такъв начин, че един ден те да станат мъже и жени свободни по дух, обичащи истината и справедливостта. Ето защо децата вместо да изучават и задълбават в областите на теологията, трябва да наблегнат на изучаването на естествените науки, с цел да се култивират и развият скритите им способности, и те да станат полезни членове на обществото. Това ще способства за увеличаването на интелектуалния и морален потенциал на масите.
Тази рационална система на преподаване се възприема много добре в Испания. След 5 години вече има над 50 рационалистически училища, а в библиотеката на “Модерното училище” в Барселона има повече от 30 тома засягащи методологията на обучението и възпитанието на децата. Наред със създаването на училища Ферер успява да открие и книгоиздателство.
Но през 1906 г. “Модерното училище” и клоновете му са принудени да прекратят своята дейност. Причината е извършването на бомбен атентат срещу краля на Испания Алфонс XIII. Атентатът е дело на анархиста Матео Морел, ученик в “Модерното училище”. Франсиско Ферер е арестуван, имотите му са иззети, той е изправен пред съда, но благодарение на международната кампания проведена в негова защита е оправдан и освободен, а имотите на “Модерното училище” и издателството са върнати.
След процеса той напуска Испания и отново отива в Париж. Тук заедно с Анатол Франс, Себастиан Фор, Шарл Алберт, Люсиен Деков и др. основава Международната лига за рационално възпитание на децата. Целта на тази лига е: “да се работи в такава насока, че науката, свободата и солидарността да проникнат по-пълно в образованието във всички страни по света. Появява се и списанието “L’ Ecole Renovee” с редактор Ферер, на страниците на което започват да се пропагандират идеите за свободно и рационално възпитание и обучение на децата.
Въпреки че “Модерното училище” в Испания е затворено, Ферер не забравя своята страна. Неговото издателство там продължава да функционира и успява да издаде: “Човекът и земята” на Елизе Реклю, “Социология” и “Етническа психология” от Льотурно, “Политическа икономия” от Ив Гюйо и др. Подготвя се за печат и “Великата Френска революция” от Кропоткин, но не успява да излезе.
На 26-ти юли 1909 г. избухва ново антимонархическо въстание в Испания, съпроводено с обща стачка. По това време Ферер е там. След потушаване на въстанието той е заловен, съден и осъден на смърт. На 13-ти октомври е разстрелян в крепостта Монжуи.
Едни от последните му думи преди да умре са: “Искам приятелите ми да говорят малко или въобще да не говорят за мен, защото когато се възхваляват хора се творят идоли, което е голямо зло за бъдещето на човечеството”.

Себастиан Фор(1858 - 1942)
Кратък биографичен очерк

Огюст Луи Себастиан Фор, роден в Сент Етиен в католическо семейство от средната класа, получил добро образование в католическо училище и подготвян за свещеник, след смъртта на баща си работи в застрахователния бизнес. Няколко години по-късно загубва вярата си и става социалист. Първоначално членува в Работническата партия (марксисти), но под влиянието на Кропоткин, Елизе Реклю и Жозеф Тортелие възприема идеите на анархизма.
Макар че никога не е претендирал за някакъв собствен принос в анархистичната теория, той е много добър оратор, агитатор и популяризатор на безвластническите идеи. Привърженик на умерената линия в движението той защитава еклектичното виждане за обединяване на всички тенденции. Въпреки че не се включва в младото тогава синдикално движение от края на 90-те години на XVIII век, самият той е бил активен трейд юнионист. Никога не е бил индивидуалист, но възприема сериозно анархистичния индивидуализъм. Бил е против насилствените методи, но е симпатизирал на тези които ги използват. Той не е бил теоретик в истинския смисъл на тази дума, но често е обискиран, арестуван, даван под съд и дори лежи в затвора заради своята дейност.
Отначало е тясно свързан с Луиза Мишел, но по-късно става един от най-известните анархисти във Франция. През 1894 е обвиняем в "процеса на тридесетте" - един неуспешен опит на френските власти да разрушат анархистичното движение, като обвинят неговите водачи в криминална конспирация. Списвал е и е редактирал много вестници и списания, най-важните от които са "Le Libertaire" (седмичник 1895-1914), който издава заедно с Луиза Мишел, "Journal du Peuple" (1899) и "Le Quotidien" (всекидневник 1901-1902). През 1904-1917 в Рамбуйе, край Париж, той създава свободното училище "Кошерът".
След първата световна война подновява издаването на "Le Libertaire" (1919-1939). През 1921-ва той е един от основните критици на "комунистическата" диктатура в Съветския съюз. През януари 1922 започва издаването на "La Revue Anarchiste" месечно списание на френското анархистично движение между двете световни войни. В края на двадесетте се противопоставя активно на сектанството, както на платформистите, така и на техните критици, като предлага създаването на организация на принципа на синтеза в която да членуват както анархистите индивидуалисти, така и анархокомунистите и анархо-синдикалистите. През 1928-ма помага за основаването на Асоциацията на федералистите анархисти и на техния вестник "La Voix Libertaire". През 30-те участва активно в движенито за мир, като почетен член на Международната лига на борците за мир. Умира през 1942 в Роян, близо до Бордо.
Освен неизброимите статии, речи, лекции и беседи, много от които са отпечатани като брошури, а някои са събрани и като книги, както и няколкото анархистки и атеистки памфлета, неговият най-важен труд е амбициозната трилогия състояща се от книгите: "Световната болка: либертарната философия" обяснение на проблемите породени от властническия принцип, публикувана в 1895 г.; "Шарлатаните: либертарната философия" разобличаване на лъжливите решения на проблемите предизвикани от принципа на властта (непубликувана); и "Моят комунизъм: световното щастие" - виждане за социалната революция, издадена 1921 г. В 1923 публикува "Религиозната заблуда" - цялостна критика на религията. През 1926 се захваща за най-амбицозния си проект - съставянето на "Анархистична енциклопедия", една от най-впечатляващите и стойностни анархистични публикации, които някога са издавани. Издаването започва от 1927-ма като поредица от няколко части, като през 1932-ра достига няколко дебели тома. Целият труд се състои от около 3000 страници голям формат, от материали писани от най-известните теоретици на анархизма от цял свят. Фор е главния редактор, както и автор на много от най-важните статии.

Пол Робен (1837-1912)
Френски педагог анархист

Пол Робен е роден на 3 април 1837 г. в Тулон в буржоазно католическо семейство. Още от училищна възраст проявява интерес към научните дисциплини и въпросите на обучението. След завършване на образованието си работи като частен учител в Рен, а после в Брест. Той е шокиран от училищната система, като осъжда неравенството и авторитета. В личните си тетрадки той развива напредничавите за времето си идеи относно феминизма, образованието и сексуалното възпитание.
В периода 1861-64 г. работи като преподавател по физика и естествени науки в светско училище (лицея Рош-сюр, Брест), което му помага да скъса окончателно и с последните остатъци от религиозния мистицизъм. Тесните рамки на училищната администрация го задушават и Робен напуска длъжността. Интересите му се насочват към социалистическите кръгове. По време на пребиваванията си в Брюксел, Женева, Париж и Лондон (1870) се среща с Карл Маркс и Михаил Бакунин. През 1864 г. заминава за Белгия, където започва усилена просветна дейност сред работниците. Става член на Федеративния съвет на белгийската секция на Първия Интернационал и се занимава главно с въпросите на образованието. В споровете между Маркс и Бакунин Робен застава твърдо на страната на безвластническите идеи на Бакунин.
През 1869 г. Робен е екстрадиран от Белгия по политически причини и върнат във Франция, където е и съден (Третият процес срещу Интернационала). След това известно време живее в Лондон (1871-76 г.), където преподава математика в Лондонския университет.
Интересите на Робен са главно в областта на педагогиката, ето защо Фердинанд Буисон първоначално го кани като сътрудник при издаването на неговия “Педагогически речник”, а впоследствие му предлага поста инспектор на началното образование в Блуа.
Като такъв, Робен поощрява използването на изобразителното изкуство, музиката и научните експерименти като средство за оптимизиране на учебния процес. Организира сказки и беседи за разпространяване на тези методи на обучение. Провежда празник, на който се стичат повече от 6000 души, който бележи началото на първия педагогически кръжок в Лоар-е-Шер.
Тези негови инициативи не са посрещнати с добро око от началниците му и той е принуден да подаде оставка.
Проявяващия се в Робен интерес към интегралното възпитание го кара да заяви, че “не би се отказал да оглави училище, където са залегнали тези принципи на обучение.” Ето защо Фердинанд Буисон го кани да реализира един такъв проект.
От 1880 г. е ръководител на детския дом “Прево” в Семпюи (близо до Париж). Издава списание “Интегрално възпитание”. През 1893 г. публикува “Манифест към другарите, които се занимават с разпространяването на принципите, методите и прийомите на интегралното възпитание”.
Продължава да подържа връзки с известни представители на Интернационала и теоретици на анархизма като Ж. Грав, Дж. Гийом и др. Оказва огромно влияние върху педагозите-анархисти на 20-ти век (Ф. Ферер, С. Фор, К. Вентцел и др.).
Като привърженик на интегралното възпитание и икономическата теория на Т. Малтус Пол Робен се обявява за повишаване на социалния статус на жените. Публикува голям брой брошури по тази тема, които предизвикват “интереса” на правосъдието. Изнася лекции за популяризиране на контрацептивните методи и предпазването от нежелана бременност.
Прекарва 18 месеца в Нова Зеландия. Тук той посещава анархистки комуни. Умира на 31.08.1912 г. в самота, забравен, но с непроменени възгледи.
Педагогически възгледи. Като член на белгийската секция на Първия Интернационал Робен изнася през 1868 г. доклад на Брюкселския конгрес на Интернационала по въпросите на възпитанието. В този доклад той призовава “към нова система на възпитание, при която едновременно ще се развива и мислещият ум и работещата ръка.”
Хармоничното развитие на всички способности на човека, ще позволят според Робен новото общество да използва най-пълно силите и възможностите на всички хора. В съдържанието на “интегрално възпитание и развитие” се включва “знание за великите научни закони, способи за изследване довели до тяхното откриване, общи понятия за промишлеността и нейните съвременни особености, теоретичното и практично изучаване на оръдията на труда, развитие на художественото чувство, практическо изучаване на справедливостта.” Тези принципи се явяват в синхрон с идеите за свобода, равенство и правда.
Пол Робен твърди, че трябва да съществуват две фази на образованието: спонтанно (свободно) получаване на знание без строго определена система (в ранна детска възраст). Той вярва, че преподаването води към прекалени обобщения, придава му се научен и материалистичен характер. Главното според него е детето да се научи да произвежда. Важно място в обучението трябва да заема историята на труда (открития, изобретения, развитие на материалната култура).
Решаващо значение при образованието и възпитанието според Пол Робен има любознателността. “Не бързайте с отговорите на възникналите у детето въпроси – съветвал той – а се опитайте да помогнете на децата сами да ги открият по пътя на опитите и в книгите.” Самостоятелността на детето според него се явява важно условие за неговия успех. Робен счита, че детския колектив трябва да има своя организация (самоуправление). Той се стреми да свърже производителния труд в училище с общото образование. “Трудът в полза на колектива ще пробуди интерес към знанието.”
Пол Робен разглежда възпитанието и обучението като средство за ускоряване на революцията.

Библиография:

1. Россиская педагогическая енциклопедия, М.1993

2. Natalie Bremand, Cempuis, une experence d’education libertaire a l’epoque Juies Ferry, Paris, Editions de Monde libertarie, 1992

3. B. Lechevalier, “Paul Robin”, in Quinze pedagogues, Paris, Armand Colin, 1997

4. Jean-Mare Raynaud, T’are ta gueule a la revo, Editions du Monde libertarie,1987

Лев Николаевич Толстой
(1828 - 1910)

Роден е през 1928 г. в имението на село Ясна поляна в семейство на дворяни. Известно време учи арабски език и литература в университета в Казан, но го напуска и се завръща в родното си село, където започва да преподава в местното училище. Като военнослужещ е изпратен в Кавказ, а по време на Кримската война е на Добруджанския фронт (гр. Силистра), като офицер за свръзка в щаба на ген. Гончаков. Участва и в отбраната на Севастопол. През 1955 г. заминава за Санкт Петербург, където започва да сътрудничи на списание "Съвременник". Тук се запознава с Н. А. Некрасов, Н. С. Тургенев, А. Н. Островски и Н. Г. Чернишевски. През 1857 г. Толстой обикаля редица европейски страни (Германия, Франция, Италия Великобритания, Швейцария и др.). В Лондон, той се среща и запознава с големия руски революционер А. Херцен. След като се завръща от чужбина се отдава на активна педагогическа и литературна дейност. Тази дейност е временно преустановена през 1862 г., след грубо нахлуване на царската полиция в Яснополянското училище, под предлог че издирва нелегална печатница и укрили се революционни дейци. През 60-те години на 19-ти век отново за кратко обикаля европейските страни, посещава Херцен в Лондон, където се запознава и с Михаил Бакунин, който тогава сътрудничи на херценовото списание "Колокол". През 1863-69 г. Толстой пише "Война и мир", а през 1878 г. излиза "Ана Каренина". През 1899 г. излиза романът му "Възкресение", който се явява своеобразен протест против самодържавието в царска Русия. Умира през 1910 г. на Астаповската гара на път за България, пътуващ по покана на Димитър Кацаров (педагог - радетел на "теорията за свободното възпитание"). Философски, политически и педагогически възгледи Идеите на Толстой са изпълнени с противоречия, които много точно отразяват процеса и настроенията на руското селячество и разпадащото се дворянство от този период в историята на Русия. От една страна той изобличава крепостничеството, полицейския произвол и монархията, като институции, а от друга той формира теорията за "несъпротивление на злото с насилие". Не случайно неговите съвременници наричат тези теории - християнски анархизъм или толстоизъм. В педагогически план Толстой вярва, че всички хора трябва да получат подходящо образование. Децата на бедните трябва да учат и да се образоват също както и деца на привилегированите класи и съсловия. Като привърженик на идеята за "свободно възпитание" Толстой подлага на критика "практическата, абстрактната" и т.н. идеи в педагогика, като предлага нови идеи и подходи за обучение и възпитание на подрастващите съобразени с техните възрастови и индивидуални особености. От идеите на Толстой по-късно са повлияни и други последователи на идеята за "свободното възпитание" като К. Вентцел, А. С. Нийл и др.