ЗАПАТИСТКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Запатистите от Чиапас продължават да показват с действията си, че утопията се намира на една ръка разстояние, а най-същественото е, че една от най-значителните им реализации касае именно образованието.
1. Последните 20 години в Мексико и Латинска Америка са ознаменени с народната съпротива спрямо хищническия план на нео-либерализма, съпротива във всички обществени сфери, за която Запатизма остана главна референция, съпротива, за която в-к la Jornada се утвърди като един от основните изразители.

2. Създаването на "caracoles" ("караколес" - охлюви, спирали) и на Съветите за добро управление преди малко повече от година представляваше особено важна стъпка на индианските селяни запатисти от Чиапас за довеждането до практическо приложение на споготбите от Сан Андрес, изявявайки същевременно желанието си да бъдат част от Мексико, както го подчертава и суб-команданте Маркос в текста си "Leer un video" ("Да четеш видеофилм", la Jornada, 19-26 август), а опитът от последните месеци показва, че социалният процес заздрави автономията на Общностите, интегрирайки ги към останалата част от страната, като в последствие се разсейва и хипотетичния риск от "балканизация".

3. Запатистите осъществяват безчет подобрения в тази уникална инициатива, но най-важното, както казва и Маркос, е да се научат да строят, "no sin fallas y tropiezos" (?), едно добро управление, като алтернатива на политическите институции, наследени от XVIII-ти век и административната катастрофа на фоксизма (от името на мексиканския президент, Vicente Fox), което превръща Чиапас в лаборатория за бъдещето.

4. Запатисткият опит е изключително богат в различни насоки и дава представа за успехите и трудностите на запатистките населения, който търсят своя собствен път в сложната и враждебна сцена на нео-либералната глобализация. Той включва проекти за здравеопазване, за производство и стопански обмен, за подобряване на обработваемите земи, за отглеждане на животни и агро-екология, но нищо не е толкова важно и значително, колкото образователните процеси. Автономната организация на Запатистките общности се е развила до изумителна степен в автономните общности на петте "караколес", но това, което привлича вниманието на първо място, е развитието на образователните проекти.

SERAZLN

5. Образованието е един от основоположните въпроси за EZLN (Запатистката армия за национално освобождение) още преди началото на неподчинението на 1-ви януари 1994. Престъпното отношение на правителството в образователната сфера води до мизерията и незрачността на официалното училище, особено в Чиапас. Днес запатистите го превърнаха в "най-мощното оръжие" за промяната и най-вече като основата на запатистката съпротива, както споделят автономните делегати на една област с Глориа Муньоз Рамирез. Последната дава описание на опита на Запатистките общностите в текста си, озаглавен "Чиапас, съпротивата", публикувано по повод 20-тата годишнина на вестника, 21 годишнината от създаването на EZLN (17 ноември 1983) и 10 годишнината от появата на яве на бунтовниците (1-ви януари 1994), публикуван като притурка към la Jornada (19 септември); текст, в който след като прави преглед на еволюцията в петте "караколес" - La Realidad, Oventic, La Garrucha, Morelia и Roberto Barrios - Глориа подчертава първостепенната роля на образователния проект, изграждащ един нов свободолюбив мироглед, в който експлоатацията не намира оправдание.

6. Образованието представлява ключа на запатисткия проект за бъдещето. Единствения паралел между фоксисткото, ултра дясно правителство, поставено да властва над мексиканците в суматоха на 1-ви декември 2000 г., и от друга страна, Запатистките общности от Чиапас, които официално бяха допуснати да се ораганизират автономно, съобразно споготбите от Сан Андрес, е, че и двете страни споделят виждането, че общественото образование има стратегическо значение. Като такова, образованието би могло да допринесе за подчиняването на населенията в Мексико на идеологическия и политически план на мулти-националните корпорации, както претендира Фокс, или напротив, да ги насърчи да се развиват свободно, защитавайки правата си на разнообразие и автономия, в духа на запатизма и с убеждението, че съпротивата е основната опора на живота.

7. В официалното училище, когато такова имаше, децата преставаха да бъдат индианци, а в автономните училища идентичността се уважава. По този начин се отваря нова алтернатива за страната, алтернатива в противовес на нео-либералните догми, които водят до еднообразието и подчинението на една единствена "истина" в образователната област. Междувременно Секретариата за общественото образование (SEP) гледа да пренапише историята на страната по вкуса на транснационалните интереси и да елиминира историята на индианските народи, която е приоритет за запатистите, за да я замести с "истинската история".

8. Отварянето на 83 нови запатистки автономни бунтовнически начални училища в автономните области, на 6-ти септември 2004 и решено от август 2003, училища, в които се развива запатистката образователна система Semillita del Sol (в-к Milenio Diario, 7 септември) представлява особено важна стъпка напред в борбата на индианските народи за защитата на тяхната автономия и в по-широка перспектива, в съпротивата на народите в Мексико, а Автономната Запатистка Бунтовническа Образователна Система за Национално Освобождение (SEARZLN) беше въведена първоначално след дипломирането на новото поколение учители за средното образование в "Primero de Enero del caracol de Oventic" (Първи януари на каракола Овентик), първото запатистко средно училище и днес отваря възможността за нова алтернатива не само за региона, но и за цялата страна и отвъд; за пореден път тези, които имат най-малко, са тези, които откриват нови хоризонти.

9. Активната съпротива на запатистите през всичките тези години предизвика гримаси и критики от страна на "la izquierda" (левицата) и свирепата злоба на правителството и на транснационалните власти, но никой не може да отрече, че тази съпротива е автентичния израз на Индианските общности, които търсят свободно собствения си път и най-вече, които са постигнали забележителни реализации, въпреки препиядствията, които им се изпречват.

10. Правителствата клонящи към крайната десница, които са се установили в Латинска Америка през последните години имат за приоритет да разрушат обществените институции на образованието и в частност правителството на Винсенте Фокс, което е едно сред тези на континента, с фашизоидни характеристики, цели на всяка цена да приватизира образованието и да подчини предназначението му на нео-либералните тези, а в този контекст запатистката съпротива добива множествени значения.

по Луис Хавиер Гаридо за Анарам Ау Патак

текстът е препечатан от www.bulgaria.indymedia.org

ПЛАТФОРМА на CNT-ОБРАЗОВАНИЕ

Осъществяващите се понастоящем еволюции в недрата на образователната система са множествени. Някои ориентации са ясни – отваряне и растящо подчиняване на частните интереси, засилване на йерархията – дори и понякога да си противоречат. Днес повече от вчера, няма едно, а две училища в едно: от една странa, училище формиращо и възпроизвеждащо елита, а от друга страна, за огромното болшинство, училище за масите, училище на минимума, който не отговаря на надеждите на родителите... Целта на държавата, на правителствата й е да контролират и да втълпяват покорството и подчинението на настоящия социален ред; включително и прехвърляйки на други някои определени задачи. т.6 от платформата на CNT-образование: Както синдикални, така и права на организиране - постоянно или временно, на събирания, на събрания, на афиширане... за целия персонал, учени/ц-чк/и и студент/к/и, без никакви ограничения. Право на стачка, обхващащо всички синдикални структури, колективи, координации, събрания на персонала, студент/к/и или учени/ц-чк/и. Отмяна на монопола на синдикална представителност отреден от държавата. Но при тези две училища се касае просто за двете страни на една и съща социална употреба на обучението, два начина за отричане на равенството, два начина да не се образова.Конкретно, днес, нагласеното въвеждане на спиралата на работната несигурност в нашите здания е допълнителна крачка към училище на бедните, ръководено от бедни и едно училище за богатите. Неравно, властно – училището отразява обществото, в което живеем и срещу което се борим. Същевременно, въпреки днешните си недостатъци, училището е единствения път за достъп до елементарно образование за огромното болшинство. То отваря врати към културата и остава място на относително размесване, водещо към уважение на другите. Защитата на образованието като обществена услуга остава първия неминуем етап за всички, които искат да променят обществото и училището. Борбата ни против това общество минава през борбата в сърцето на обществото и в сърцето на училището за замяната на капиталистическата система с едно общество на равенство и самоуправление. От нас зависи да изградим, върху руините на идеологиите и на педагогическите проекти, колективна алтернатива способна да развие поривите за равенство и братство. Понастоящем сме наясно, че различните възможности, предлагани от синдикатите в областта на образованието, водят до задънена улица, както в теоретичен, така и в практичен план, което обяснява загубата на доверие в тях. Така, борбата за социална, образователна и педагогическа революция минава през обновлението на синдикализма в образованието и в обществото. Тази платформа има за цел да предизвика дебата и действието.


Заплати, статути, условия на работа: да отхвърлим всички йерархии!
1. Назабавно прекратяване на всички правни и административни похвати, които увеличават несигурността на работните места и/или способи от търговското право в публичния сектор. Гаранция, че всички ще бъдат назначени отново и ще имат работни места на щат в обществения сектор без дискриминация в зависимост от конкурси, националност или трудов стаж, както и гаранция на правото за преквалификация. 2. Противопоставяне на всички проявления на политиката за приватизация на общественото училище, в частност по отношение на почистващия персонал, охраната, училищния транспорт, столовите и лавките, поддръжката... и спиране на политиката на автономизация, която цели да предизвика конкуренция между учебните заведения. Интеграция на всички училищни и помощни занимания (кръжоци, занимални и т.н.) в обществения сектор и при всички положения, назначаване на щаб на необходимия персонал. 3. Намаляване на работното време (30 ч/седмица) и преизчисляване на заплатите на целия персонал, като прогресивно се увеличават – до изчезване на разликите и неравенството в заплатите. Забрана на допълнителните часове, на изчисляването на годишна база на работното време, на работата “на повикване” и местенето (когато е против желанието на учителя). Право на платен квалификационен стаж, включващ лекции по трудово право. Право на прилична пенсия за всички. Еднакви условия на работа и заплащане за всички – от детската градина, до университета. За учениците и студентите – преизчисляване, увеличаване на социалните стипендии и право на все по-голям кръг деца да ги получават.
За едно училище на солидарността и равенството: ученици, родители, служители – училището е на всички!
4. Обществено финансиране единствено на обществените училища и университети, а частните учебни заведения, които пожелаят, могат да станат обществени (и светски). Професионалното обучение и специализации трябва да са под контрола единствено на работниците и да не се допуска намесата на шефското съсловие. 5. Увеличаване на персонала, техническата и материалната база, а също и подобряване на начина на работа и на учебните структури с цел да се постигне истинска педагогическа промяна. Мораториум върху закриването на паралелки, придружен от мащабна кампания за назначаване на персонал във всички професионални области, така че чувствително да се намали броят ученици в клас – съгласно действителните социални и образователни нужди, а не във функция на бюджетните и финансови директиви. 6. Права на синдикиране и на временно или постоянно организиране, на общи събрания, на свободно излагане на информация за мобилизациите... за целия персонал, студенти и ученици – без никакво ограничение. Право да стачкуват за всички синдикални структури, колективи, координации, общи събрания на персонала, на учениците или студентите. Отмяна на наложения от държавата монопол, който имат “представителните” синдикати. Тези мерки целят да се постигне действителна пряка демокрация в учебните заведения – основна предпоставка за самоуправлението и солидарността в образователния процес.
Нито либерално, нито авторитарно:за едно еманципиращо училище, за самоуправление в образованието!
7. Отхвърляне на всички съглашения и спогодби от тип “училище-правосъдие-армия-полиция-шефско съсловие”... В една не-авторитарна перспектива, училището трябва да бъде място за сътрудничество между всички, за да се спомогне за сформирането на уравновесени и компетентни личности чрез знанието, критиката и бунта. В това отношение, борбата срещу расизма, фашизма и сексизма, борбата за равенство между хората, уважавайки тяхната идентичност са задължения на всяко народно образование в служба на работниците. 8. За едно действително социално образование, получено в безплатно, свтско и самуправляващо се училище. Защита на самоуправлението, в качеството му на свободно и солидарно участие на всички действащи лица в образователната общност. Премахване на всички форми на йерархия (директори, наставници, класни ръководители, инспектори...) и замяната им с колективно управление, в което всички взимат участие и си редуват задачите. Премахване на инспекциите, но с изискването освен самооценката на екипа да съществува и оценяване от независим колектив. 9. Отхвърляне на предполагаемо републиканския елитаризъм, както и на “либералното” управление на културната мизерия. За едно образование, чрез което всеки ще може да отговаря за себе си и за отношенията си с другите, без йерархизация на познанията (техически, в областта на спорта, културата...) без ограничаване на тяхната разнообразност, без сегрегация в зависимост от възрастта, социалната класа или пола. За придобиването на комплексни знания от всички – на каквато и възраст да са и където и да се намират. Изоставяне на ролята на училището, която играе в социалния подбор и в частност, изоставяне на изпитите като начин за контрол на придобитите знания и заменянето им с оценяване на базата учебната дейност през целия образователен процес. 10. Срещу архаизма на авторитарното образование, срещу либералните проекти в образованието, работническите синдикати на CNTв областта на образованието защитават и теоритично, и на практика всички анти-авторитарни, самоуправленчески и еманципиращи педагогически подходи, които целят да направят от ученика (възрасният, подрастващият или детето) главно действащо лице в образователния процес (...). Образованието, в което централна роля ще имат автономността и свободата минава през прилагането на практика на основните социални принципи, без които личната свобода би се резюмирала до правото на “силния” срещу “слабия”. На ценностите, които изграждат власничеството, състезанието, консумацията и селекцията, ние противопоставяме тези, които се базират на пряката демокрация, на солидарността, на равенството, социалната справедливост и самоуправлението – основна предпоставка за едно образование на самоуправлението и солидарността.

За един друг синдикализъм...

В условията на агресивно настъпващия либерализъм, подновявайки отново борбата си и желаещи да видим исканията си задоволени, виждаме, че традиционният, интегриран в държавната система синдикализъм е неефикасен. За нас синдикализмът не може да се ограничи до корпоративната защита на най-привилегированите категории, забравяйки тези, които най-силно страдат (бедстващите, младежите, нещатния персонал...) от жалкото подобие на демокрация в лицето на различните комисии по заетост, на клиентелисткото професионално насочване, на ритуала на вечните 24 часови мобилизации или на предизборните демагогски вълнения в служба на корпоративните интереси...Корените на нашият синдикализъм се крият в революционните и анархо-синдикалистки европейски борби като в същото време зачитаме и участваме в новите форми на борба, които актуалните мобилизации налагат (колективи, общи събрания, окупации...).- Обединяване на служителите на работното им място: Федерацията на работниците в образованието (ФРО) обединява в същата структура всички раборници от образованието – частно, както и обществено, нещатни, щатни и чужди лектори, а също така и студентите и учениците; - пряка демокрация в синдиката и в борбата: на всички нива решенията се взимат от суверенното общо събрание, а не от някаква “дирекция”;- самоуправление в синдиката: отхвърляне на синдикалния бюрократизъм чрез общо поделяне на отговорностите и задачите (приемна, подготовка на бюлетини...), редуване и постоянна отзоваемост на мандатите, недопускане на постоянни и платени от работодателя служители за функционирането на синдиката, който се бори срещу същия този работодател;- защита на независим от държавата и от шефското съсловие синдикализъм: не приемаме каквито и да е било субсидии, напълно автономни сме от политическите, религиозните и други организации, синдикатът е отворен за всички, отхвърляне на възможността един и същи човек да има едновременно роля в синдиката и политически пост;- защита и развиване на една, социална и педагогическа алтернатива: синдикатът е сила, която да предлага и да носи “едно ново бъдеще”, да поставя конкретни искания;- изграждане на автономна, общопрофесионална и революционна сила: синдикатите от ФРО членуват в CNT, кояро обединява в същия дух работници от държавния и частния сектор, безработни, пенсионери – активисти, както в предприятията, така и в квартала си (антифашизъм, борба срещу патриархата, антимилитаризъм...). За да разрушим капитализма и държавата и за да построим свят на самоуправлението и равенството.- междухнародна солидарност: ФРО е в контакт с чуждестранни синдикални организации – абсолютно вярно е, че борбата на работниците не познава граници.

текстът е препечатан от: www.bulgaria.indymedia.org

ВЪЗПИТАНИЕ

Аз намирам, че възпитателната работа, която се налага на анархистите е първата и най-необходимата, която трябва да бъде извършвана.
Тази възпитателна задача изисква двойна работа: вътрешна и външна.
Под вътрешна работа аз разбирам тая, която всеки другар дължи да извърши над себе си за своето развитие, под външна работа – тая, която той дължи да извърши над другите т.е. вън от него.
Анархистът дължи да придобие и развие до максимум в себе си следните три ценности: физическа сила, интелектуална култура и морална красота: добро здраве, широко и дълбоко образование, чувства и обичаи, истински безвластнически.
Това е което аз наричам в областта на възпитанието “вътрешна” работа. Благодарение на това постоянно усилие над себе си, другарят става един жив пример и упражнява върху всички тези, които го доближават, една привлекателна сила.
Но един борец не може и не иска да ограничи своите възпитателни усилия само върху себе си. Това би било едно цвете без “парфюм”, един плод без сладост, това би било едно чисто същество всред мръсни; един човек вървящ в светлина, всред личности блуждаещи в нощта.
Впрочем, естествено е и до известна степен фатално, щото той да пропагандира около себе си чувства, които го вълнуват, морални привички, които го отличават, познанията които е придобил и дори физическата сила, която го прави един нормален, уравновесен и устойчив вид.
В тая работа, която аз наричам “външна” и която има за обект другите, той си служи с всичко онова, което може да употреби: разговора, беседата, спора, реферата, вестника, брошурата, личния пример. Той използва всички случаи, които обстоятелствата му дават на разположение. В работилницата, в своя кръг, в групировките, които посещава, в средата сред която се намира, с една дума навсякъде, той обяснява, аргументира се, критикува, противопоставя, атакувайки и защитавайки се, той не се изморява да излага своите аргументи, да заявява своите убеждения, да се бори против господарите, да изобличава интригантите, да напада експлоататорите, да казва решително това, което мисли.
Но той може да култивира другите само дотолкова, доколкото култивира сам себе си; “външната” и “вътрешната” възпитателна работа вървят заедно, те се допълват взаимно.
Възпитателната работа, на която се отдава анархизма има тази особеност, че тя не си служи с хитростта, със заобикалките, с измамата, с преструването, неща които се употребяват от политическите партии с оглед да увеличат числото на членовете си, защото те не целят друго освен числото.
Анархистите няма какво да крият и да се преструват. Тяхната пропаганда трябва да бъде искрена, лоялна, без заобикалки. Те нямат нужда да хитруват и да маневрират.
Всички са свободни да бъдат с тях или против тях. Те схващат, че ако някой заявява или наистина е с тях, то това е поради познаването на работите, и че той прави това с пълно съзнание и добра воля. По отношение на разширяването на своя кръг анархистите се придържат повече до качеството, отколкото до количеството на своите последователи.
Себастиан Фор

Уточнение: Статията е взета от книгата "Анархизмът" издадена на български език през 1933 г. в София, от печатницата на В. Иванов. Преводът от френски език е направен от Ал. Сапунджиев.

Елизе Реклю (1830-1905) – географ, анархист, педагог и революционер

Елизе Реклю е роден на 15 март 1830 г. в Южна Франция. Син е на протестантски пастор. Получава религиозно възпитание и учи при “Моравските братя“ в Германия, в протестантската школа в Сент Фуа – Франция и се записва да следва в Монтабанския университет. Тук той се запознава с идеите на утопичните социалисти – Сен Симон, Шарл Фурие, Томас Мор, Томазо Кампанела и др. С удоволствие чете трудовете на Уилям Годуин, Пиер Прудон, Макс Щирнер и др. В Реклю се заражда убеждението, че този свят не е справедлив и е нужно да бъде променен. Заради революционна и републиканска пропаганда той е изключен от университета.Под влиянието на видния професор-географ Карл Ритер Реклю започва усилено да се занимава с география и се заема да напише пълно съчинение в тази област. За тази цел той обикаля редица страни по света, изследвайки техните географски особености, флора и фауна. От печат излизат научните му съчинения “Земята”, “Всеобща география – Земята и хората” и др.Освен в попрището на учен-географ Реклю се изявява и като революционер. През 1871 г. участва в Парижката комуна. В борбата против несправедливия обществен строй и капитала той се проявява като убеден анархист. Заради тази своя дейност е осъден на вечно заточение.Елизе Реклю е и автор на много книги, статии и брошури с безвластническо съдържание, между които “Еволюция, революция и безвластнически идеал”. Участва в списването и редактирането на редица анархистически вестници и списания (Работник, Бунтовник и др.). Участва в събранията на Интернационала и се явява като твърд защитник на безвластническия комунизъм. Застава твърдо на страната на безвластниците борещи се против утвърждаването на Марксовите доктрини за държавен комунизъм. Активно участва в изграждането и развитието на Юрската федерация в Швейцария след разцеплението и разпадането на Първия Интернационал. Подържа връзки с известни анархисти като П. Кропоткин, Дж. Гийом, Жан Грав и др.Елизе Реклю е силно привлечен и от безвластническата педагогика и възпитание. За него тя е основният път по който може да бъде формирана една нова свободна личност. Според него истинското училище трябва да бъде “свободната природа с нейните очарователни картини. Невъзможно е в тесни стаи да се създадат хора с мъжествени и честни сърца.”Като педагог подържа сериозни контакти с големите педагози-безвластници Франсиско Ферер, Пол Робен и Себастиян Фор.Реклю умира на 4 юли 1905г., като до края на живота си остава верен на идеалите на анархията и революцията. Едни от последните му думи са: “Революцията иде… Революцията приближава.”

РЕПУБЛИКАНСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ СРЕЩУ ВЪЗПИТАНИЕТО НА РЕПУБЛИКАТА
превод от френски /със съкращения/

Октав Мирабо критикувайки възпитателната практика през 19-ти век и нейните социални последствия заклеймява “злоупотребата под форма на правила”, която отрича всички права на детето. Философи, възпитатели, републиканци и революционери трябва да се ангажират да преразгледат сбора от принципи, практики и цели на обучението и възпитанието за изграждането на едно по-добро бъдеще.В борбата си срещу религиозното образование привържениците на републиката се обявяват за промяна на ролята на детето в семейството и в обществото и за вклиняване в обучението на постиженията на научно-техническия прогрес. Един век по-късно първите “черни хусари на републиката” (анархистите – бел. пр.) отново поставят въпроса за остарялото религиозно възпитание. Други заклеймяват религиозното училище, което налага старите религиозни принципи, основани на подчинението и сляпото послушание. Според наложената практика в общинските училища необходимото за усвояване правило е посочено в учебника, а учителя само потвърждава верността на принципа (Себ. Фор, “Кошерът”).По това време първите анархисти-педагози като Ф.Ферер, Себастиян Фор, Е. Делани, Пол Робен и др. широко обясняват и детайлизират необходимостта от изграждането на “рационалистическа система на възпитание”. Тази идея се приема от Михаил Бакунин и другите анархисти и комунисти от Първия Интернационал. “Рационалистическото възпитание принася в жертва авторитета в полза на свободата. Крайна цел на възпитанието е да създава свободни и изпълнени с уважение и любов към свободата хора.” (М. Бакунин, “Бог и Държавата”).Според анархо-синдикалистите и анархистите системата на “рационалистическото възпитание” се базира върху политехническото и интегрално обучение. С други думи, трябва да се използва всичко, което би помогнало на индивида (мъж или жена, възрастен или дете) да развие едновременно своите физически, интелектуални и социални умения. “Всяка способност трябва да стане обект на изучаване и наблюдение, така че детето да може да я усвои и превръщайки се във възрастен да може да избере своя личен и професионален път, получил максимум знания и умения.” (Себ. Фор, “Кошерът”).Педагозите-анархисти отдават голямо значение на методите, които се използват при възпитанието на детето. Те се противопоставят на преподавателите и родителите които мислят по следния начин: “важно е детето да учи и знае, а не какъв е пътят за придобиване на тези знания” (Себ. Фор “Анархистическа енциклопедия”). По отношение на възпитателните практики те се обявяват за тези методи, които поставят детето в центъра на възпитателния процес и се придържат към фундаменталния принцип, че “детето трябва да бъде самото себе си.” (Себ. Фор).За да бъде детето самото себе си, а не копие на някой преподавател, възпитателите трябва да отхвърлят решително всяка педагогика, основана на методите на дедукцията и догматиката. Трябва да се прилага образование базирано върху индуктивни методи, съобразявайки се с индивидуалните познания на всяко дете. Изследванията и практиките на Себ.Фор и Пол Робен съответно в “Кошера” и “Семпюи” излагат основните принципи на тази свободна педагогика, която е едновременно индуктивна и позитивна, основана върху наблюдението и търсенето. Задачата на индуктивния метод е “да констатира, контролира, проверява, сравнява и отбелязва приликите и разликите, и така да формулира обобщенията, които водят до установяването на различни понятия. Така кръгът от констатации непрекъснато се разширява и съвсем естествено води до формирането на дадено правило или принцип. “В основата на позитивния метод е заложено наблюдението, критиката, проверката и контролът.” (Себ. Фор, “Анархистическа енциклопедия”).Тези педагогически практики се основават на “позитивизма, рационализма, експеримента и научния подход и стимулират активността, а не доверчивостта и лицемерието." (Себ. Фор).Педагозите-анархисти на 20-ти век се опитват да приложат на практика тези идеи. Примери в това отношение са: синдикалната практика на Ф. Пелутие в трудовите борси; педагогическите движения в лицето на организациите за възпитание на родители; асоциативните формации на Бонавентура; а също и формации като CEMEA и FFC; активистите на Кооперативния институт на Модерното училище или GFEN и синдикалните дейци на Свободното училище на CNT и др. Всички те са изразители на идеала формулиран от Жан Грав: “Нашият идеал е човешката личност да се развие в пълния си интегритет. Ние искаме да срутим този стар социален строй, за да могат възможно най-широко да се разкрият способностите на всеки индивид.” (Ж. Грав, “Анархията – нейната цел и средства”, 1899).Индивидът (мъж или жена, възрастен или дете) трябва да притежава правото да учи и трупа знания в процеса на цялото си съществуване. За целта трябва да се обяви война на мракобесието и да се отстоява правото на учене без Бог и господар, така че знанието да не бъде повече синоним на власт, а да се превърне в средство за социално освобождение. Според Макс Щирнер “знанието трябва да умре, за да възкръсне като желание, с което ежедневно да се забавлява свободния човек.” (М.Щирнер, “Грешните принципи на нашето образование”, 1842).Тези идеи намират приложение в колективното обучение. Обучаващите се мъже, жени, възрастни или деца се прегрупират в зависимост от желанието им какво искат да усвоят. Те взаимно си помагат в процеса на обучение. Този метод функционира благодарение на участниците в него и показва как може на практика да работи “рационалистическото възпитание”. Днес тези принципи са превърнати в дела във “възпитателните центрове за родители” (MERE); асоциативните центрове – Бонавентура; паралелните училища; експерименталните лицеи като LAP и др.Създаването и функционирането на групи като общности от обучаващи показва, че хората могат да се обучават съвместно във всички области на живота. По такъв начин всеки има възможност да допринесе за постигането на крайната цел. Позволени са конфронтирането на гледните точки, конструктивната критика и позоваването на примери. Няма съревнование и оценяване. Съществува единствено удовлетворението от това, че си разбрал даден факт и си споделил наученото с околните. Именно с тези прости принципи не могат да се примирят религиозните и държавните републикански училища.Трябва да се спазват такива условия, които да позволяват на всеки да взема думата, да се изказва и да аргументира своята гледна точка, съобразявайки се с мнението на другите, за да може да се осъществи ефективен диалог между всички участници. Всеки, независимо от възрастта си, трябва да се превърне в “учен-изследовател”, да е в състояние да обяснява и да може да предаде знанията си на другите. Всеки един може междувременно да бъде учител и ученик.

Le monde libertaire N°16, 26.09.2000

Франсиско Ферер (1853-1909 г.)
Образование, безвластие, безсмъртие...

Франсиско Ферер и Гуардия е роден на 10 януари 1859 г. в село Алела разположено на 15 км. от Барселона. Завършва католически колеж. Още на 13 години започва работа в една манифактурна къща, собственикът на която е човек със свободни идеи, противопоставящ се на властта и духовенството. Тези идеи се усвояват и от младия Ферер.
След отбиване на военната си служба започва работа като контрольор в Железопътната компания на Испания. През 1876 г. взема участие в републиканското въстание начело с генерал Виля Кампа и участва в сражението при Санта-Коломба Де Фаренц. След неговото потушаване Ферер е принуден да емигрира в Париж, където продължава своята антимонархическа, антиклерикална и безвластническа пропаганда. Той се присъединява към Фило-техническото дружество, което му издейства да води лекции по испански език. Тук той разбира необходимостта, която има Испания от едно образование освободено от теологически суеверия, държавна некомпетентност и местни предразсъдъци. Ето защо той се завръща в Испания и през август 1900 г. открива в Барселона първото “Модерно училище”. То започва да функционира и благодарение на моралната и материална подкрепа на големите умове по това време: Анселмо Лоренцо, Елизе Реклю, Себастиан Фор, Одон де Буен, професор Мартин Варгас и др.
Целта на “Модерното училище”, според Ферер е да възпитава децата по такъв начин, че един ден те да станат мъже и жени свободни по дух, обичащи истината и справедливостта. Ето защо децата вместо да изучават и задълбават в областите на теологията, трябва да наблегнат на изучаването на естествените науки, с цел да се култивират и развият скритите им способности, и те да станат полезни членове на обществото. Това ще способства за увеличаването на интелектуалния и морален потенциал на масите.
Тази рационална система на преподаване се възприема много добре в Испания. След 5 години вече има над 50 рационалистически училища, а в библиотеката на “Модерното училище” в Барселона има повече от 30 тома засягащи методологията на обучението и възпитанието на децата. Наред със създаването на училища Ферер успява да открие и книгоиздателство.
Но през 1906 г. “Модерното училище” и клоновете му са принудени да прекратят своята дейност. Причината е извършването на бомбен атентат срещу краля на Испания Алфонс XIII. Атентатът е дело на анархиста Матео Морел, ученик в “Модерното училище”. Франсиско Ферер е арестуван, имотите му са иззети, той е изправен пред съда, но благодарение на международната кампания проведена в негова защита е оправдан и освободен, а имотите на “Модерното училище” и издателството са върнати.
След процеса той напуска Испания и отново отива в Париж. Тук заедно с Анатол Франс, Себастиан Фор, Шарл Алберт, Люсиен Деков и др. основава Международната лига за рационално възпитание на децата. Целта на тази лига е: “да се работи в такава насока, че науката, свободата и солидарността да проникнат по-пълно в образованието във всички страни по света. Появява се и списанието “L’ Ecole Renovee” с редактор Ферер, на страниците на което започват да се пропагандират идеите за свободно и рационално възпитание и обучение на децата.
Въпреки че “Модерното училище” в Испания е затворено, Ферер не забравя своята страна. Неговото издателство там продължава да функционира и успява да издаде: “Човекът и земята” на Елизе Реклю, “Социология” и “Етническа психология” от Льотурно, “Политическа икономия” от Ив Гюйо и др. Подготвя се за печат и “Великата Френска революция” от Кропоткин, но не успява да излезе.
На 26-ти юли 1909 г. избухва ново антимонархическо въстание в Испания, съпроводено с обща стачка. По това време Ферер е там. След потушаване на въстанието той е заловен, съден и осъден на смърт. На 13-ти октомври е разстрелян в крепостта Монжуи.
Едни от последните му думи преди да умре са: “Искам приятелите ми да говорят малко или въобще да не говорят за мен, защото когато се възхваляват хора се творят идоли, което е голямо зло за бъдещето на човечеството”.

Себастиан Фор(1858 - 1942)
Кратък биографичен очерк

Огюст Луи Себастиан Фор, роден в Сент Етиен в католическо семейство от средната класа, получил добро образование в католическо училище и подготвян за свещеник, след смъртта на баща си работи в застрахователния бизнес. Няколко години по-късно загубва вярата си и става социалист. Първоначално членува в Работническата партия (марксисти), но под влиянието на Кропоткин, Елизе Реклю и Жозеф Тортелие възприема идеите на анархизма.
Макар че никога не е претендирал за някакъв собствен принос в анархистичната теория, той е много добър оратор, агитатор и популяризатор на безвластническите идеи. Привърженик на умерената линия в движението той защитава еклектичното виждане за обединяване на всички тенденции. Въпреки че не се включва в младото тогава синдикално движение от края на 90-те години на XVIII век, самият той е бил активен трейд юнионист. Никога не е бил индивидуалист, но възприема сериозно анархистичния индивидуализъм. Бил е против насилствените методи, но е симпатизирал на тези които ги използват. Той не е бил теоретик в истинския смисъл на тази дума, но често е обискиран, арестуван, даван под съд и дори лежи в затвора заради своята дейност.
Отначало е тясно свързан с Луиза Мишел, но по-късно става един от най-известните анархисти във Франция. През 1894 е обвиняем в "процеса на тридесетте" - един неуспешен опит на френските власти да разрушат анархистичното движение, като обвинят неговите водачи в криминална конспирация. Списвал е и е редактирал много вестници и списания, най-важните от които са "Le Libertaire" (седмичник 1895-1914), който издава заедно с Луиза Мишел, "Journal du Peuple" (1899) и "Le Quotidien" (всекидневник 1901-1902). През 1904-1917 в Рамбуйе, край Париж, той създава свободното училище "Кошерът".
След първата световна война подновява издаването на "Le Libertaire" (1919-1939). През 1921-ва той е един от основните критици на "комунистическата" диктатура в Съветския съюз. През януари 1922 започва издаването на "La Revue Anarchiste" месечно списание на френското анархистично движение между двете световни войни. В края на двадесетте се противопоставя активно на сектанството, както на платформистите, така и на техните критици, като предлага създаването на организация на принципа на синтеза в която да членуват както анархистите индивидуалисти, така и анархокомунистите и анархо-синдикалистите. През 1928-ма помага за основаването на Асоциацията на федералистите анархисти и на техния вестник "La Voix Libertaire". През 30-те участва активно в движенито за мир, като почетен член на Международната лига на борците за мир. Умира през 1942 в Роян, близо до Бордо.
Освен неизброимите статии, речи, лекции и беседи, много от които са отпечатани като брошури, а някои са събрани и като книги, както и няколкото анархистки и атеистки памфлета, неговият най-важен труд е амбициозната трилогия състояща се от книгите: "Световната болка: либертарната философия" обяснение на проблемите породени от властническия принцип, публикувана в 1895 г.; "Шарлатаните: либертарната философия" разобличаване на лъжливите решения на проблемите предизвикани от принципа на властта (непубликувана); и "Моят комунизъм: световното щастие" - виждане за социалната революция, издадена 1921 г. В 1923 публикува "Религиозната заблуда" - цялостна критика на религията. През 1926 се захваща за най-амбицозния си проект - съставянето на "Анархистична енциклопедия", една от най-впечатляващите и стойностни анархистични публикации, които някога са издавани. Издаването започва от 1927-ма като поредица от няколко части, като през 1932-ра достига няколко дебели тома. Целият труд се състои от около 3000 страници голям формат, от материали писани от най-известните теоретици на анархизма от цял свят. Фор е главния редактор, както и автор на много от най-важните статии.