РЕПУБЛИКАНСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ СРЕЩУ ВЪЗПИТАНИЕТО НА РЕПУБЛИКАТА
превод от френски /със съкращения/

Октав Мирабо критикувайки възпитателната практика през 19-ти век и нейните социални последствия заклеймява “злоупотребата под форма на правила”, която отрича всички права на детето. Философи, възпитатели, републиканци и революционери трябва да се ангажират да преразгледат сбора от принципи, практики и цели на обучението и възпитанието за изграждането на едно по-добро бъдеще.В борбата си срещу религиозното образование привържениците на републиката се обявяват за промяна на ролята на детето в семейството и в обществото и за вклиняване в обучението на постиженията на научно-техническия прогрес. Един век по-късно първите “черни хусари на републиката” (анархистите – бел. пр.) отново поставят въпроса за остарялото религиозно възпитание. Други заклеймяват религиозното училище, което налага старите религиозни принципи, основани на подчинението и сляпото послушание. Според наложената практика в общинските училища необходимото за усвояване правило е посочено в учебника, а учителя само потвърждава верността на принципа (Себ. Фор, “Кошерът”).По това време първите анархисти-педагози като Ф.Ферер, Себастиян Фор, Е. Делани, Пол Робен и др. широко обясняват и детайлизират необходимостта от изграждането на “рационалистическа система на възпитание”. Тази идея се приема от Михаил Бакунин и другите анархисти и комунисти от Първия Интернационал. “Рационалистическото възпитание принася в жертва авторитета в полза на свободата. Крайна цел на възпитанието е да създава свободни и изпълнени с уважение и любов към свободата хора.” (М. Бакунин, “Бог и Държавата”).Според анархо-синдикалистите и анархистите системата на “рационалистическото възпитание” се базира върху политехническото и интегрално обучение. С други думи, трябва да се използва всичко, което би помогнало на индивида (мъж или жена, възрастен или дете) да развие едновременно своите физически, интелектуални и социални умения. “Всяка способност трябва да стане обект на изучаване и наблюдение, така че детето да може да я усвои и превръщайки се във възрастен да може да избере своя личен и професионален път, получил максимум знания и умения.” (Себ. Фор, “Кошерът”).Педагозите-анархисти отдават голямо значение на методите, които се използват при възпитанието на детето. Те се противопоставят на преподавателите и родителите които мислят по следния начин: “важно е детето да учи и знае, а не какъв е пътят за придобиване на тези знания” (Себ. Фор “Анархистическа енциклопедия”). По отношение на възпитателните практики те се обявяват за тези методи, които поставят детето в центъра на възпитателния процес и се придържат към фундаменталния принцип, че “детето трябва да бъде самото себе си.” (Себ. Фор).За да бъде детето самото себе си, а не копие на някой преподавател, възпитателите трябва да отхвърлят решително всяка педагогика, основана на методите на дедукцията и догматиката. Трябва да се прилага образование базирано върху индуктивни методи, съобразявайки се с индивидуалните познания на всяко дете. Изследванията и практиките на Себ.Фор и Пол Робен съответно в “Кошера” и “Семпюи” излагат основните принципи на тази свободна педагогика, която е едновременно индуктивна и позитивна, основана върху наблюдението и търсенето. Задачата на индуктивния метод е “да констатира, контролира, проверява, сравнява и отбелязва приликите и разликите, и така да формулира обобщенията, които водят до установяването на различни понятия. Така кръгът от констатации непрекъснато се разширява и съвсем естествено води до формирането на дадено правило или принцип. “В основата на позитивния метод е заложено наблюдението, критиката, проверката и контролът.” (Себ. Фор, “Анархистическа енциклопедия”).Тези педагогически практики се основават на “позитивизма, рационализма, експеримента и научния подход и стимулират активността, а не доверчивостта и лицемерието." (Себ. Фор).Педагозите-анархисти на 20-ти век се опитват да приложат на практика тези идеи. Примери в това отношение са: синдикалната практика на Ф. Пелутие в трудовите борси; педагогическите движения в лицето на организациите за възпитание на родители; асоциативните формации на Бонавентура; а също и формации като CEMEA и FFC; активистите на Кооперативния институт на Модерното училище или GFEN и синдикалните дейци на Свободното училище на CNT и др. Всички те са изразители на идеала формулиран от Жан Грав: “Нашият идеал е човешката личност да се развие в пълния си интегритет. Ние искаме да срутим този стар социален строй, за да могат възможно най-широко да се разкрият способностите на всеки индивид.” (Ж. Грав, “Анархията – нейната цел и средства”, 1899).Индивидът (мъж или жена, възрастен или дете) трябва да притежава правото да учи и трупа знания в процеса на цялото си съществуване. За целта трябва да се обяви война на мракобесието и да се отстоява правото на учене без Бог и господар, така че знанието да не бъде повече синоним на власт, а да се превърне в средство за социално освобождение. Според Макс Щирнер “знанието трябва да умре, за да възкръсне като желание, с което ежедневно да се забавлява свободния човек.” (М.Щирнер, “Грешните принципи на нашето образование”, 1842).Тези идеи намират приложение в колективното обучение. Обучаващите се мъже, жени, възрастни или деца се прегрупират в зависимост от желанието им какво искат да усвоят. Те взаимно си помагат в процеса на обучение. Този метод функционира благодарение на участниците в него и показва как може на практика да работи “рационалистическото възпитание”. Днес тези принципи са превърнати в дела във “възпитателните центрове за родители” (MERE); асоциативните центрове – Бонавентура; паралелните училища; експерименталните лицеи като LAP и др.Създаването и функционирането на групи като общности от обучаващи показва, че хората могат да се обучават съвместно във всички области на живота. По такъв начин всеки има възможност да допринесе за постигането на крайната цел. Позволени са конфронтирането на гледните точки, конструктивната критика и позоваването на примери. Няма съревнование и оценяване. Съществува единствено удовлетворението от това, че си разбрал даден факт и си споделил наученото с околните. Именно с тези прости принципи не могат да се примирят религиозните и държавните републикански училища.Трябва да се спазват такива условия, които да позволяват на всеки да взема думата, да се изказва и да аргументира своята гледна точка, съобразявайки се с мнението на другите, за да може да се осъществи ефективен диалог между всички участници. Всеки, независимо от възрастта си, трябва да се превърне в “учен-изследовател”, да е в състояние да обяснява и да може да предаде знанията си на другите. Всеки един може междувременно да бъде учител и ученик.

Le monde libertaire N°16, 26.09.2000