Училищата на парцаливите

Или как Великобритания достига до идеята за задължително образование за всички с помощта на шепа филантропи и загрижени за бедните

В морето от доказателства за образователна криза у нас най-страшна е озъбената статистика за отпадащите ученици. С 15% неприсъстващи в V-VIII клас деца и 22% липсващи в гимназиите България трудно може да се нарече европейска и модерна страна. Проблематично у нас се оказва човешкото право, извоювано в далечните XVIII и XIX век. Забравила собствената си история и големите училищни фондове от началото на XX век, попълвани чрез дарения в името на равния достъп до образование, днес България с непростима лекота допуска учениците да отпадат в зейналата дупка между две власти - централна и местна. Една красива история за обратното са училищата на парцаливите във викторианска Англия. С помощта на шепа богати филантропи и бедни, но загрижени хора, образование получават над 300 000 забравени деца, а държавата постепенно пораства до идеята за всеобщо, задължително и безплатно начално образование.
"Обущарска стая, в центъра й мъж с масивно чело, груби устни и стара обувка между коленете. Изпод рунтави вежди благосклонни очи гледат към парцаливи деца - някои седнали, а другите прави, всички заети с урока", разказва Томас Гутри, едно от големите имена в налагането на равния достъп до образование във Великобритания. Обущарят в разказа е Джон Паундс, създател на едно от първите училища за парцаливи деца. В далечната 1818 г. покрай грижата за недъгавия си племенник Паундс отваря в работилницата си малко училище за забравените от институциите деца на Портсмут.
Учениците си Паундс събира по кейовете на нощния град, а за въдичка към знанието използва къркорещите стомаси на малчуганите. Печени картофи в джобовете на престилката привличат първите посетители в училището работилница. Интересът към малката академия, обучаваща в четене, писане, аритметика и религия, постепенно нараства и местата нерядко се оказват по-малко от желаещите. В решението си кой да остане Паундс се придържа към желязното правило - "грижи се за малките разбойници в опасна близост до канавката". Наред с уроците Паундс се наема да учи бедните момичета да готвят, момчетата - да усвоят занаята му, нагърбва се и с медицински грижи за всички и осигуряването на дрехи.
Обущарят Паундс не е първият, отворил врати за дрипави ученици, но работата му печели обществени симпатии и повлича крак. В следващите години врати отварят множество училища за най-бедните деца. Не всички тръгват гладко и за разлика от обущарската академия на Паундс не всички разчитат на доброволното желание на децата да знаят.
Различен подход решава да приложи Уотсън, шерифът на Абърдийн. Ужасен от броя на децата, изправящи се пред него в съдебната зала за дребни престъпления, Уотсън решава да открие училище и да поеме грижата за тях, вместо да ги праща в затвора
Първоначалният план на шерифа децата да получават ваучери, които да им гарантират достъп до обикновени дневни училища, се сблъсква с ужаса на учителите, отказващи да приемат в часовете толкова мръсни и неугледни хлапета. Така Уотсън е принуден да преосмисли идеята си и през 1840 г. открива училище за деца, арестувани за скитничество. Те са длъжни да го посещават, а освен часовете получават и храна три пъти дневно. Училището на Уотсън оказва голямо влияние върху институциите за поемането на отговорност за образованието на малолетните престъпници.
На доброволното посещение набляга друг борец за образование на бедните - Томас Кранфийлд. Бившият шивач и войник открива до смъртта си 19 неделни и вечерни училища и детски градини. Така през 1844 г., на раменете на обущари и шивачи, парцаливите училища вече са достатъчно, че да се замислят за обща организация, която да отстоява каузата им.
За нейното популяризиране помага големият филантроп лорд Ашли. Увековечен на площад "Пикадили" с известната статуя Ангела на Християнското милосърдие, седмият граф на Шафтсбъри остава в историята с куп битки за правата на децата. Името му се свързва със закона за фабриките, ограничил до 10 часа работния ден за жените и непълнолетните деца, със закона за лунатиците, престанал да третира умствено болните като затворници, с този за мините, забранил работата под земя на жени и деца под 13 години. В течение на 40 години лорд Ашли е и президент на Съюза на парцаливите училища, сформиран през 1844 г. С помощта на влиятелния парламентарист съюзът утвърждава позициите си и до 1881 г. само през училищата в Лондон преминават 300 000 бедни деца. Статистиките от XIX век показват, че към 1867 г. с помощта на филантропи и бедни, но загрижени хора във Великобритания действат 226 неделни, 204 дневни и 207 вечерни училища за бедни деца. Постепенно условията в тях се подобряват, старите помещения, използвани за класни стаи като конюшни и тавански помещения, отстъпват място на специално строени клубове и хостели. Обогатява се и самото обучение. Откриват се читални, въвеждат се часове по шиене и плетене за жените, сформират се мъжки клубове.
Тази мрежа от спонтанно създадени училища е една от основните предпоставки за въвеждането на задължително образование, достъпно и за бедните. Законът за началното образование е приет през 1870 г. и с налагането на задължителен характер 10 години по-късно ролята на парцаливите училища започва да избледнява.
Интересни дебати предшестват този закон. Срещу него има сериозна съпротива заради опасенията на част от обществото, че масовото образование ще вдигне нивото на работниците, ще радикализира настроенията сред тях и ще доведе до бунтове. Съпротива оказва и църквата, получаваща пари от държавата да обучава бедните. В дебатите масовото обучение надделява с помощта на работодателите, опасяващи се от неконкурентоспособна работна ръка и заради новите изборни закони. През 1867 г. Великобритания допълнително разширява правото на вот и въвеждането на масово образование се приема като гаранции за по-умен избор.
Законът вменява серия от отговорности на местните власти. Данъкоплатците във всяка енория избират местен образователен борд, който да следи дали всички деца на територията ходят на училище. Членовете на борда се избират с пряк вот, като всеки гласоподавател обикновено е имал право да посочи трима или повече души в зависимост от големината на енорията. В организацията влизат спечелилите най-много гласове. Те са отговаряли за поддържането на точни статистики за наличните места в училищата, както и за броя на учениците. Бордовете са се финансирали с добавка към данъците и са покривали таксите на всички бедни ученици. По-заможните родители са плащали такси. Първоначално началното образование не е било задължително и местните управи са имали право да решат дали това да е така. За 3 години това става масова практика. Така училището става задължително за децата на възраст от 5 до 12 години включително.
Изключения от това правило се правят само за ученици, доказали на изпит, че покриват образователните стандарти. Властите са допускали дете, навършило 10 години, да не ходи повече на училище, ако докаже знания. Стандартите по това време са били на 6 нива, като най-трудният е предвиждал ученикът да умее да чете гладко и изразително, да напише кратка тема или писмо, да разбира от математически съотношения и дроби.
Голяма грижа за бедните деца е оказвала в началото на XX век и България. Свидетелствата за това се пазят в книгите на по-старите училища у нас - съдържащи шокиращо количество информация и далеч по-подробни и прозрачни от днешните училищни дневници. Около Втората световна война и след 1944 г. обаче училищата губят както голяма част от земята си, така и много пари от фондовете си. В демократичната ни история сериозни опити за привличане на отпадащите деца не са правени. В същото време редица държави увеличават задължителната училищна възраст. Тази година закон за удължаване на задължителното образование до 18 години прие Израел, същата е границата в Италия, Холандия, Полша. Великобритания обяви, че ще въведе задължително обучение до 18 години до 2013 г. У нас тази граница си остава 16 г.
Таня Петрова