Училищата на парцаливите

Или как Великобритания достига до идеята за задължително образование за всички с помощта на шепа филантропи и загрижени за бедните

В морето от доказателства за образователна криза у нас най-страшна е озъбената статистика за отпадащите ученици. С 15% неприсъстващи в V-VIII клас деца и 22% липсващи в гимназиите България трудно може да се нарече европейска и модерна страна. Проблематично у нас се оказва човешкото право, извоювано в далечните XVIII и XIX век. Забравила собствената си история и големите училищни фондове от началото на XX век, попълвани чрез дарения в името на равния достъп до образование, днес България с непростима лекота допуска учениците да отпадат в зейналата дупка между две власти - централна и местна. Една красива история за обратното са училищата на парцаливите във викторианска Англия. С помощта на шепа богати филантропи и бедни, но загрижени хора, образование получават над 300 000 забравени деца, а държавата постепенно пораства до идеята за всеобщо, задължително и безплатно начално образование.
"Обущарска стая, в центъра й мъж с масивно чело, груби устни и стара обувка между коленете. Изпод рунтави вежди благосклонни очи гледат към парцаливи деца - някои седнали, а другите прави, всички заети с урока", разказва Томас Гутри, едно от големите имена в налагането на равния достъп до образование във Великобритания. Обущарят в разказа е Джон Паундс, създател на едно от първите училища за парцаливи деца. В далечната 1818 г. покрай грижата за недъгавия си племенник Паундс отваря в работилницата си малко училище за забравените от институциите деца на Портсмут.
Учениците си Паундс събира по кейовете на нощния град, а за въдичка към знанието използва къркорещите стомаси на малчуганите. Печени картофи в джобовете на престилката привличат първите посетители в училището работилница. Интересът към малката академия, обучаваща в четене, писане, аритметика и религия, постепенно нараства и местата нерядко се оказват по-малко от желаещите. В решението си кой да остане Паундс се придържа към желязното правило - "грижи се за малките разбойници в опасна близост до канавката". Наред с уроците Паундс се наема да учи бедните момичета да готвят, момчетата - да усвоят занаята му, нагърбва се и с медицински грижи за всички и осигуряването на дрехи.
Обущарят Паундс не е първият, отворил врати за дрипави ученици, но работата му печели обществени симпатии и повлича крак. В следващите години врати отварят множество училища за най-бедните деца. Не всички тръгват гладко и за разлика от обущарската академия на Паундс не всички разчитат на доброволното желание на децата да знаят.
Различен подход решава да приложи Уотсън, шерифът на Абърдийн. Ужасен от броя на децата, изправящи се пред него в съдебната зала за дребни престъпления, Уотсън решава да открие училище и да поеме грижата за тях, вместо да ги праща в затвора
Първоначалният план на шерифа децата да получават ваучери, които да им гарантират достъп до обикновени дневни училища, се сблъсква с ужаса на учителите, отказващи да приемат в часовете толкова мръсни и неугледни хлапета. Така Уотсън е принуден да преосмисли идеята си и през 1840 г. открива училище за деца, арестувани за скитничество. Те са длъжни да го посещават, а освен часовете получават и храна три пъти дневно. Училището на Уотсън оказва голямо влияние върху институциите за поемането на отговорност за образованието на малолетните престъпници.
На доброволното посещение набляга друг борец за образование на бедните - Томас Кранфийлд. Бившият шивач и войник открива до смъртта си 19 неделни и вечерни училища и детски градини. Така през 1844 г., на раменете на обущари и шивачи, парцаливите училища вече са достатъчно, че да се замислят за обща организация, която да отстоява каузата им.
За нейното популяризиране помага големият филантроп лорд Ашли. Увековечен на площад "Пикадили" с известната статуя Ангела на Християнското милосърдие, седмият граф на Шафтсбъри остава в историята с куп битки за правата на децата. Името му се свързва със закона за фабриките, ограничил до 10 часа работния ден за жените и непълнолетните деца, със закона за лунатиците, престанал да третира умствено болните като затворници, с този за мините, забранил работата под земя на жени и деца под 13 години. В течение на 40 години лорд Ашли е и президент на Съюза на парцаливите училища, сформиран през 1844 г. С помощта на влиятелния парламентарист съюзът утвърждава позициите си и до 1881 г. само през училищата в Лондон преминават 300 000 бедни деца. Статистиките от XIX век показват, че към 1867 г. с помощта на филантропи и бедни, но загрижени хора във Великобритания действат 226 неделни, 204 дневни и 207 вечерни училища за бедни деца. Постепенно условията в тях се подобряват, старите помещения, използвани за класни стаи като конюшни и тавански помещения, отстъпват място на специално строени клубове и хостели. Обогатява се и самото обучение. Откриват се читални, въвеждат се часове по шиене и плетене за жените, сформират се мъжки клубове.
Тази мрежа от спонтанно създадени училища е една от основните предпоставки за въвеждането на задължително образование, достъпно и за бедните. Законът за началното образование е приет през 1870 г. и с налагането на задължителен характер 10 години по-късно ролята на парцаливите училища започва да избледнява.
Интересни дебати предшестват този закон. Срещу него има сериозна съпротива заради опасенията на част от обществото, че масовото образование ще вдигне нивото на работниците, ще радикализира настроенията сред тях и ще доведе до бунтове. Съпротива оказва и църквата, получаваща пари от държавата да обучава бедните. В дебатите масовото обучение надделява с помощта на работодателите, опасяващи се от неконкурентоспособна работна ръка и заради новите изборни закони. През 1867 г. Великобритания допълнително разширява правото на вот и въвеждането на масово образование се приема като гаранции за по-умен избор.
Законът вменява серия от отговорности на местните власти. Данъкоплатците във всяка енория избират местен образователен борд, който да следи дали всички деца на територията ходят на училище. Членовете на борда се избират с пряк вот, като всеки гласоподавател обикновено е имал право да посочи трима или повече души в зависимост от големината на енорията. В организацията влизат спечелилите най-много гласове. Те са отговаряли за поддържането на точни статистики за наличните места в училищата, както и за броя на учениците. Бордовете са се финансирали с добавка към данъците и са покривали таксите на всички бедни ученици. По-заможните родители са плащали такси. Първоначално началното образование не е било задължително и местните управи са имали право да решат дали това да е така. За 3 години това става масова практика. Така училището става задължително за децата на възраст от 5 до 12 години включително.
Изключения от това правило се правят само за ученици, доказали на изпит, че покриват образователните стандарти. Властите са допускали дете, навършило 10 години, да не ходи повече на училище, ако докаже знания. Стандартите по това време са били на 6 нива, като най-трудният е предвиждал ученикът да умее да чете гладко и изразително, да напише кратка тема или писмо, да разбира от математически съотношения и дроби.
Голяма грижа за бедните деца е оказвала в началото на XX век и България. Свидетелствата за това се пазят в книгите на по-старите училища у нас - съдържащи шокиращо количество информация и далеч по-подробни и прозрачни от днешните училищни дневници. Около Втората световна война и след 1944 г. обаче училищата губят както голяма част от земята си, така и много пари от фондовете си. В демократичната ни история сериозни опити за привличане на отпадащите деца не са правени. В същото време редица държави увеличават задължителната училищна възраст. Тази година закон за удължаване на задължителното образование до 18 години прие Израел, същата е границата в Италия, Холандия, Полша. Великобритания обяви, че ще въведе задължително обучение до 18 години до 2013 г. У нас тази граница си остава 16 г.
Таня Петрова

Робиндранат Тагор 1861-1941

Рабиндранат Тагор е роден на 07 май 1861 година в Калкута.
Учи известно време в Бенгалия и Великобритания.
През 1901 г. открива училище в родовото си имение Шантиникетон. В това училище Тагор за първи път в Индия осъществява съвместно обучение както за младежи, така и за девойки. Проявява се като талантлив поет.
През 1913 г. Рабиндранат Тагор е удостоен с Нобелова награда за стихосбирката си „Гитанджали“, а скоро след това получава и английска благородническа титла. През 1919 г., в писмо до вицекраля на Индия, Тагор се отказва от тази титла, в знак на протест срещу кърваво потушения мирен протест в Амритсар.
През 1921 г. в едно от селата близо до имението му организира специален просветителски център с цел разпространение сред селяните на среднотехнически и медицински познания. Заниманията се провеждат сред природата и се състоят главно от свободни беседи между учителя и учениците според най-добрите примери на древните училища. Години по-късоно този център се превръща в университета Вишва Бхарти. Борбата, която Тагор води против английското господство в Индия трябва да бъде според него борба за “свободно народно образование и свободно народно училище”, които да бъдат неподвластни на управлението и политиката на местни и чужди господари.
Педагогическото учение на Тагор се основава, както на древноиндийското учение “Тапована”, така и на педагогическите разбирания изразени от Толстой, Песталоци, Русо и др.
Основната идея на Тагор е “уважението към детето”. Той е привърженик н нагледното и творческо обучение и възпитание.
Робиндранат Тагор умира на 7 август 1941 г. Огромно е литературното наследство на Р. Тагор — 12 романа, над 100 разказа, около 2000 песни, около 30 поеми и 50 стихосбирки и други. Наред с това той написва редица учебници и педагогически помагала, статии и методики като: “Сведения за бенгалския език”, “Запознаване с вселената” (който е и първият индийски учебник по естествознание) и др.
До края на живота си Тагор е убеден, че разрешаването на всички основни въпроси свърани с политическия и социален живот на дадено общество са пряко и неразривно свързани с възпитанието.

Иван Иванович Горбунов-Посадов 1864-1940

Той е роден през 1864 г. Един от най-пламенните руски последователи на идеите на Лев Толстой и издател на неговите педагогически трудове.
В периода 1897 – 1925 г. е редактор в издателството “Поредник”, занимаващо се с издаването и разпространението на руски и чуждестранни книги и учебни помагала свързани с идеите на свободното възпитание в различни области на началното и средното образование.
От 1907 до 1918 г. е отговорен редактор на списанието “Свободно възпитание”.
С непосредственото дейно участие на Горбунов-Посадов излизат педагогическите поредици: “Библиотека за деца и юноши”, през 1898 г. и “Библиотека свободно възпитание” (1904) съдържащи множество книги, методики и ръководства по руски език, математика, география, рисуване, ръчен труд, както и обширна справочна литература.
По време на Първата световна война се обявява твърдо против военните действия и си остава противник на насилието които той иска да замени с „любов, прошка и солидарност между хората”.
След 1917 г. Горбунов-Посадов издава два броя на списанието „Обновление жизни”. През 1921 г. заедно с В. Короленко организират хуманитарна помощ на гладуващитете в Полтава. Продължава да организира издателството „Поредник”, което поради засилващите се репресии от страна на болшевиките, започва да издава главно детска литература.
Умира забравен и в пълна мизерия през 1940 г. в Москва.

Германски педагози, радетели за идеята за Свободно възпитание от края на 19-ти и началото на 20-ти век

Хенрих Шарелман (1871-1940)
Учител е в няколко държавни и частни училища в германския град Бремен.
Основната идея на Шарелман е, че училището трябва да бъде свободно трудово съжителство между учениците, под вещото ръководство на учители, които са длъжни да поставят конкретните си цели и да показват пътя за тяхното реализиране.
Главната задача пред училището и учителя се явява свободното духовно и материално развите на детето. Той придава основно значение на това, че възрастните трябва да бъдат научени да откриват индивидуалните особености на децата.
Набляга на методите като разказ и беседа и използва за пръв път в Германия идеята за “колективното съчинение”. Придава особено значение на творческата дейност на учителя. Застъпва тезата з епизодично (моментно) и комплексно преподаване, като по-малко набляга на системното предметно обучение на подрастващите.

Фриц Хансберг (1871-1950)
Основната цел на свободното възпритание според него се явява формирането на личността посредством творческо развитие, което в най-голяма степен се определя от естетическите преживявания на детето.
Той цени високо, преди всичко живата реч на преподавтел, както и образния разказ свързан с конкретни житейски ситуации.
Придава голямо значение на изучаването на родния език и създава множество учебници и методически пособия и указания з неговото пълно познаване.
Като убеден анахист, Хансберг разглежда трудът не толкова, като средство за производителност, колкото като активна дейност на удовлтворение и наслада на учащия се.

Людвиг Гурлит (1855-1931)
Дългогодишният му стаж като ,учител го навежда на мисълта, че съществуват сериозни несъответствия между системата на училищно възпитание и основните потребности на подрастващите.
В неговите педагогически трудове “Германецът и неговата родина” и “Германецът и неговото училище”, той застъпва тезата, че 12 часовото обучение в училище е ненужно, тъй като учениците получават много излишен материал. Той стига до крайно отрицание на съществуващата държавна педагогическа система. Според него тя трябва да бъде заменена от игри, беседи на свободни теми и други видове активни дейности, които да способстват цялостното развитие на умствените и физически индивидуални сили и способности. Като убеден анархист Гурлит отрича въвличането на учащите се във всички въпроси свързани с политиката.

"Степлемент" 1905 - 1908

В зората на зарждащите се революционни преобразования започнали в имперска Русия в началото на 20-ти век няколко руски педагози се събират и създават специализиран детски клуб, който остава в историята под името Кръгът „Степлемент”. Това е първият опит в Руската страна да бъдат приложени на практика идеите на Свободното възпитание широко прокламирани от известни педагози като Жан-Жак Русо а впоследствие и Пол Робен, Себастиан Фор, Лев Толстой и др. В „Степлемент” получават обучение и възпитание деца от най-ранна детска възраст до подрастващи в първите класове на училище. Освен това Кръгът организира и многобройни курсове за обучение на родителите. Обучението и възпитанието на децата и родителите се извършва в духа на съвременните за онова време педагогически методики, които целят да възпитат и формират учащите се, като свободни, независими и добродетелни личности, които да се явят като строители на едно нова бъдещо освободено от всякакви социално-политически, икономически, нравствени и др. предразсъдъци.
Цялата тази дейност не остава незабележима за руското имперска полиция, която през 1908 г. затваря клуба, иззема намиращата се там литература и учебни помагала, арестува работещите там учители и възпитатели и ги подлага на жестоки репресии. Официалният мотив, който прокарва правителството за затварянето на „Степлемент” е, че в него „се прокарват вредни социалистически и анархистически идеи”.
По-долу предлагам кратки биографични данни на основателите на този първи в историята на Русия свободен детски педагогически клуб.

Станислав Теофилович Шацкий
Той е роден на 1 (13) април 1878 г. Завършва Московския университет и Педагогическия институт в Москва. Започва работа като учител и възпитател през 1905 г. Заедно с Александър Зеленко организират кръгът “Степлемент”. След затварянето на клуба, Шацкий е арестуван, но след няколко месеца е освободен.
След излизането му от затвора Шацкий става инициатор на създаването на първата в Русия детска градина, наречена “Детски труд и отдих.”през 1910 г. В нея той прави опити възпитанието на децата да се провежда на основата на уважението към личността и в духът на колективизма.
През 1911 г. Шацкий организира в Калужка губерня трудово общежитие за бедни и безпризорни деца наречено “Бодър живот”.
След Революцията през 1917 г. той е един от основните организатори на създадената през 1919 г. “Първа опитна станция на народното образование”, кото включва всички съществуващи свободни детски градини и училища за ученици от начален курс.
Станислав Шацкий възприема свободното възпитание на подрастващите като сбор от физически труд, игри, занимания с изкуства, умствена дейност и социален живот. Той разработва множество педагогически методики, които са насочени към организирането на доброволни обществено-полезни дейности извършвани от учениците. Според него тези дейности трябва свободно да се избират от подрастващите, като отгоравят както на техните сили и възможности, така и на техните интереси и така те да получат максимално умствено и физическо удовлетворение. Шацкий твърди, че възпитателния процес трябва задължително да се опира на реалния опит на самите деца.
Огромно внимание отделя и на подготовката и преподготовката на учителите. Те трябва да бъдат подготвени в три направления: научно-изследователско; курсове (обучение на студенти-педагози и учители) и практическо (директна работа в училищата и специализираните детски заведения).
Автор е на множество статии и учебни помгала. Умира през 1934 г в ужсна бедност и мизерия. Още приживе идеите му са подлагани на безпощадна критика от страна на болшевишките педагози и пропагандатори. Заклеймяван и отричан впоследствие той и идеите му са забравени.

Александър Устинов Зеленко
Той е роден през 1871 г. През 1892 г. завършва Института за граждански инжинери в Санкт Петербург. В периода 1900 – 1903 г. е преподавател по изобразително изкуство в една от московските гимназии. От 1903 до 1904 г. живее в Съединените Щати, където попада под влияние на идеите на свъбъдното възпитание и става пламенен пследовател на Толстой и Робен.
През 1905 г. заедно с Шацкий създава и работи в клуба “Степлемент”. След закриването му Зеленко е арестуван. След освобождението му отново заминава за САЩ. През 1910 г. се включва в откритата от Шацкий първа детска градина “Детски труд и отдих”. Активно сътрудничи и на списанията “Сободно възпитание” и “За народните учители”.
След Революцията Зеленко работи в различни училища и научни институти. Умира в мизерия, забравен през 1953 г.

Луиза Карловна Шлегер
Тя е родена през 1863 г. През 1905 г. започва работа като възпитател в “Степлемент”, а в последствие и в детската градина “Детски труд и отдих”. В тях тя разработва на практика методите на свободното въпитание заложени от Монтесори, Робен и Себастиан Фор.
Активен сътрудник е и на списанието “Свободно възпитание”. Проявява се като убеден привърженик на анархистическата идея.
След Революцията Шлегер е подложена на критики и гонения от страна на новата съветска власт. Многократно е арестувана и интернирана. Умира през 1942 г. в Москва, в пълна мизерия и бедност.

ЗАПАТИСТКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Запатистите от Чиапас продължават да показват с действията си, че утопията се намира на една ръка разстояние, а най-същественото е, че една от най-значителните им реализации касае именно образованието.
1. Последните 20 години в Мексико и Латинска Америка са ознаменени с народната съпротива спрямо хищническия план на нео-либерализма, съпротива във всички обществени сфери, за която Запатизма остана главна референция, съпротива, за която в-к la Jornada се утвърди като един от основните изразители.

2. Създаването на "caracoles" ("караколес" - охлюви, спирали) и на Съветите за добро управление преди малко повече от година представляваше особено важна стъпка на индианските селяни запатисти от Чиапас за довеждането до практическо приложение на споготбите от Сан Андрес, изявявайки същевременно желанието си да бъдат част от Мексико, както го подчертава и суб-команданте Маркос в текста си "Leer un video" ("Да четеш видеофилм", la Jornada, 19-26 август), а опитът от последните месеци показва, че социалният процес заздрави автономията на Общностите, интегрирайки ги към останалата част от страната, като в последствие се разсейва и хипотетичния риск от "балканизация".

3. Запатистите осъществяват безчет подобрения в тази уникална инициатива, но най-важното, както казва и Маркос, е да се научат да строят, "no sin fallas y tropiezos" (?), едно добро управление, като алтернатива на политическите институции, наследени от XVIII-ти век и административната катастрофа на фоксизма (от името на мексиканския президент, Vicente Fox), което превръща Чиапас в лаборатория за бъдещето.

4. Запатисткият опит е изключително богат в различни насоки и дава представа за успехите и трудностите на запатистките населения, който търсят своя собствен път в сложната и враждебна сцена на нео-либералната глобализация. Той включва проекти за здравеопазване, за производство и стопански обмен, за подобряване на обработваемите земи, за отглеждане на животни и агро-екология, но нищо не е толкова важно и значително, колкото образователните процеси. Автономната организация на Запатистките общности се е развила до изумителна степен в автономните общности на петте "караколес", но това, което привлича вниманието на първо място, е развитието на образователните проекти.

SERAZLN

5. Образованието е един от основоположните въпроси за EZLN (Запатистката армия за национално освобождение) още преди началото на неподчинението на 1-ви януари 1994. Престъпното отношение на правителството в образователната сфера води до мизерията и незрачността на официалното училище, особено в Чиапас. Днес запатистите го превърнаха в "най-мощното оръжие" за промяната и най-вече като основата на запатистката съпротива, както споделят автономните делегати на една област с Глориа Муньоз Рамирез. Последната дава описание на опита на Запатистките общностите в текста си, озаглавен "Чиапас, съпротивата", публикувано по повод 20-тата годишнина на вестника, 21 годишнината от създаването на EZLN (17 ноември 1983) и 10 годишнината от появата на яве на бунтовниците (1-ви януари 1994), публикуван като притурка към la Jornada (19 септември); текст, в който след като прави преглед на еволюцията в петте "караколес" - La Realidad, Oventic, La Garrucha, Morelia и Roberto Barrios - Глориа подчертава първостепенната роля на образователния проект, изграждащ един нов свободолюбив мироглед, в който експлоатацията не намира оправдание.

6. Образованието представлява ключа на запатисткия проект за бъдещето. Единствения паралел между фоксисткото, ултра дясно правителство, поставено да властва над мексиканците в суматоха на 1-ви декември 2000 г., и от друга страна, Запатистките общности от Чиапас, които официално бяха допуснати да се ораганизират автономно, съобразно споготбите от Сан Андрес, е, че и двете страни споделят виждането, че общественото образование има стратегическо значение. Като такова, образованието би могло да допринесе за подчиняването на населенията в Мексико на идеологическия и политически план на мулти-националните корпорации, както претендира Фокс, или напротив, да ги насърчи да се развиват свободно, защитавайки правата си на разнообразие и автономия, в духа на запатизма и с убеждението, че съпротивата е основната опора на живота.

7. В официалното училище, когато такова имаше, децата преставаха да бъдат индианци, а в автономните училища идентичността се уважава. По този начин се отваря нова алтернатива за страната, алтернатива в противовес на нео-либералните догми, които водят до еднообразието и подчинението на една единствена "истина" в образователната област. Междувременно Секретариата за общественото образование (SEP) гледа да пренапише историята на страната по вкуса на транснационалните интереси и да елиминира историята на индианските народи, която е приоритет за запатистите, за да я замести с "истинската история".

8. Отварянето на 83 нови запатистки автономни бунтовнически начални училища в автономните области, на 6-ти септември 2004 и решено от август 2003, училища, в които се развива запатистката образователна система Semillita del Sol (в-к Milenio Diario, 7 септември) представлява особено важна стъпка напред в борбата на индианските народи за защитата на тяхната автономия и в по-широка перспектива, в съпротивата на народите в Мексико, а Автономната Запатистка Бунтовническа Образователна Система за Национално Освобождение (SEARZLN) беше въведена първоначално след дипломирането на новото поколение учители за средното образование в "Primero de Enero del caracol de Oventic" (Първи януари на каракола Овентик), първото запатистко средно училище и днес отваря възможността за нова алтернатива не само за региона, но и за цялата страна и отвъд; за пореден път тези, които имат най-малко, са тези, които откриват нови хоризонти.

9. Активната съпротива на запатистите през всичките тези години предизвика гримаси и критики от страна на "la izquierda" (левицата) и свирепата злоба на правителството и на транснационалните власти, но никой не може да отрече, че тази съпротива е автентичния израз на Индианските общности, които търсят свободно собствения си път и най-вече, които са постигнали забележителни реализации, въпреки препиядствията, които им се изпречват.

10. Правителствата клонящи към крайната десница, които са се установили в Латинска Америка през последните години имат за приоритет да разрушат обществените институции на образованието и в частност правителството на Винсенте Фокс, което е едно сред тези на континента, с фашизоидни характеристики, цели на всяка цена да приватизира образованието и да подчини предназначението му на нео-либералните тези, а в този контекст запатистката съпротива добива множествени значения.

по Луис Хавиер Гаридо за Анарам Ау Патак

текстът е препечатан от www.bulgaria.indymedia.org

ПЛАТФОРМА на CNT-ОБРАЗОВАНИЕ

Осъществяващите се понастоящем еволюции в недрата на образователната система са множествени. Някои ориентации са ясни – отваряне и растящо подчиняване на частните интереси, засилване на йерархията – дори и понякога да си противоречат. Днес повече от вчера, няма едно, а две училища в едно: от една странa, училище формиращо и възпроизвеждащо елита, а от друга страна, за огромното болшинство, училище за масите, училище на минимума, който не отговаря на надеждите на родителите... Целта на държавата, на правителствата й е да контролират и да втълпяват покорството и подчинението на настоящия социален ред; включително и прехвърляйки на други някои определени задачи. т.6 от платформата на CNT-образование: Както синдикални, така и права на организиране - постоянно или временно, на събирания, на събрания, на афиширане... за целия персонал, учени/ц-чк/и и студент/к/и, без никакви ограничения. Право на стачка, обхващащо всички синдикални структури, колективи, координации, събрания на персонала, студент/к/и или учени/ц-чк/и. Отмяна на монопола на синдикална представителност отреден от държавата. Но при тези две училища се касае просто за двете страни на една и съща социална употреба на обучението, два начина за отричане на равенството, два начина да не се образова.Конкретно, днес, нагласеното въвеждане на спиралата на работната несигурност в нашите здания е допълнителна крачка към училище на бедните, ръководено от бедни и едно училище за богатите. Неравно, властно – училището отразява обществото, в което живеем и срещу което се борим. Същевременно, въпреки днешните си недостатъци, училището е единствения път за достъп до елементарно образование за огромното болшинство. То отваря врати към културата и остава място на относително размесване, водещо към уважение на другите. Защитата на образованието като обществена услуга остава първия неминуем етап за всички, които искат да променят обществото и училището. Борбата ни против това общество минава през борбата в сърцето на обществото и в сърцето на училището за замяната на капиталистическата система с едно общество на равенство и самоуправление. От нас зависи да изградим, върху руините на идеологиите и на педагогическите проекти, колективна алтернатива способна да развие поривите за равенство и братство. Понастоящем сме наясно, че различните възможности, предлагани от синдикатите в областта на образованието, водят до задънена улица, както в теоретичен, така и в практичен план, което обяснява загубата на доверие в тях. Така, борбата за социална, образователна и педагогическа революция минава през обновлението на синдикализма в образованието и в обществото. Тази платформа има за цел да предизвика дебата и действието.


Заплати, статути, условия на работа: да отхвърлим всички йерархии!
1. Назабавно прекратяване на всички правни и административни похвати, които увеличават несигурността на работните места и/или способи от търговското право в публичния сектор. Гаранция, че всички ще бъдат назначени отново и ще имат работни места на щат в обществения сектор без дискриминация в зависимост от конкурси, националност или трудов стаж, както и гаранция на правото за преквалификация. 2. Противопоставяне на всички проявления на политиката за приватизация на общественото училище, в частност по отношение на почистващия персонал, охраната, училищния транспорт, столовите и лавките, поддръжката... и спиране на политиката на автономизация, която цели да предизвика конкуренция между учебните заведения. Интеграция на всички училищни и помощни занимания (кръжоци, занимални и т.н.) в обществения сектор и при всички положения, назначаване на щаб на необходимия персонал. 3. Намаляване на работното време (30 ч/седмица) и преизчисляване на заплатите на целия персонал, като прогресивно се увеличават – до изчезване на разликите и неравенството в заплатите. Забрана на допълнителните часове, на изчисляването на годишна база на работното време, на работата “на повикване” и местенето (когато е против желанието на учителя). Право на платен квалификационен стаж, включващ лекции по трудово право. Право на прилична пенсия за всички. Еднакви условия на работа и заплащане за всички – от детската градина, до университета. За учениците и студентите – преизчисляване, увеличаване на социалните стипендии и право на все по-голям кръг деца да ги получават.
За едно училище на солидарността и равенството: ученици, родители, служители – училището е на всички!
4. Обществено финансиране единствено на обществените училища и университети, а частните учебни заведения, които пожелаят, могат да станат обществени (и светски). Професионалното обучение и специализации трябва да са под контрола единствено на работниците и да не се допуска намесата на шефското съсловие. 5. Увеличаване на персонала, техническата и материалната база, а също и подобряване на начина на работа и на учебните структури с цел да се постигне истинска педагогическа промяна. Мораториум върху закриването на паралелки, придружен от мащабна кампания за назначаване на персонал във всички професионални области, така че чувствително да се намали броят ученици в клас – съгласно действителните социални и образователни нужди, а не във функция на бюджетните и финансови директиви. 6. Права на синдикиране и на временно или постоянно организиране, на общи събрания, на свободно излагане на информация за мобилизациите... за целия персонал, студенти и ученици – без никакво ограничение. Право да стачкуват за всички синдикални структури, колективи, координации, общи събрания на персонала, на учениците или студентите. Отмяна на наложения от държавата монопол, който имат “представителните” синдикати. Тези мерки целят да се постигне действителна пряка демокрация в учебните заведения – основна предпоставка за самоуправлението и солидарността в образователния процес.
Нито либерално, нито авторитарно:за едно еманципиращо училище, за самоуправление в образованието!
7. Отхвърляне на всички съглашения и спогодби от тип “училище-правосъдие-армия-полиция-шефско съсловие”... В една не-авторитарна перспектива, училището трябва да бъде място за сътрудничество между всички, за да се спомогне за сформирането на уравновесени и компетентни личности чрез знанието, критиката и бунта. В това отношение, борбата срещу расизма, фашизма и сексизма, борбата за равенство между хората, уважавайки тяхната идентичност са задължения на всяко народно образование в служба на работниците. 8. За едно действително социално образование, получено в безплатно, свтско и самуправляващо се училище. Защита на самоуправлението, в качеството му на свободно и солидарно участие на всички действащи лица в образователната общност. Премахване на всички форми на йерархия (директори, наставници, класни ръководители, инспектори...) и замяната им с колективно управление, в което всички взимат участие и си редуват задачите. Премахване на инспекциите, но с изискването освен самооценката на екипа да съществува и оценяване от независим колектив. 9. Отхвърляне на предполагаемо републиканския елитаризъм, както и на “либералното” управление на културната мизерия. За едно образование, чрез което всеки ще може да отговаря за себе си и за отношенията си с другите, без йерархизация на познанията (техически, в областта на спорта, културата...) без ограничаване на тяхната разнообразност, без сегрегация в зависимост от възрастта, социалната класа или пола. За придобиването на комплексни знания от всички – на каквато и възраст да са и където и да се намират. Изоставяне на ролята на училището, която играе в социалния подбор и в частност, изоставяне на изпитите като начин за контрол на придобитите знания и заменянето им с оценяване на базата учебната дейност през целия образователен процес. 10. Срещу архаизма на авторитарното образование, срещу либералните проекти в образованието, работническите синдикати на CNTв областта на образованието защитават и теоритично, и на практика всички анти-авторитарни, самоуправленчески и еманципиращи педагогически подходи, които целят да направят от ученика (възрасният, подрастващият или детето) главно действащо лице в образователния процес (...). Образованието, в което централна роля ще имат автономността и свободата минава през прилагането на практика на основните социални принципи, без които личната свобода би се резюмирала до правото на “силния” срещу “слабия”. На ценностите, които изграждат власничеството, състезанието, консумацията и селекцията, ние противопоставяме тези, които се базират на пряката демокрация, на солидарността, на равенството, социалната справедливост и самоуправлението – основна предпоставка за едно образование на самоуправлението и солидарността.

За един друг синдикализъм...

В условията на агресивно настъпващия либерализъм, подновявайки отново борбата си и желаещи да видим исканията си задоволени, виждаме, че традиционният, интегриран в държавната система синдикализъм е неефикасен. За нас синдикализмът не може да се ограничи до корпоративната защита на най-привилегированите категории, забравяйки тези, които най-силно страдат (бедстващите, младежите, нещатния персонал...) от жалкото подобие на демокрация в лицето на различните комисии по заетост, на клиентелисткото професионално насочване, на ритуала на вечните 24 часови мобилизации или на предизборните демагогски вълнения в служба на корпоративните интереси...Корените на нашият синдикализъм се крият в революционните и анархо-синдикалистки европейски борби като в същото време зачитаме и участваме в новите форми на борба, които актуалните мобилизации налагат (колективи, общи събрания, окупации...).- Обединяване на служителите на работното им място: Федерацията на работниците в образованието (ФРО) обединява в същата структура всички раборници от образованието – частно, както и обществено, нещатни, щатни и чужди лектори, а също така и студентите и учениците; - пряка демокрация в синдиката и в борбата: на всички нива решенията се взимат от суверенното общо събрание, а не от някаква “дирекция”;- самоуправление в синдиката: отхвърляне на синдикалния бюрократизъм чрез общо поделяне на отговорностите и задачите (приемна, подготовка на бюлетини...), редуване и постоянна отзоваемост на мандатите, недопускане на постоянни и платени от работодателя служители за функционирането на синдиката, който се бори срещу същия този работодател;- защита на независим от държавата и от шефското съсловие синдикализъм: не приемаме каквито и да е било субсидии, напълно автономни сме от политическите, религиозните и други организации, синдикатът е отворен за всички, отхвърляне на възможността един и същи човек да има едновременно роля в синдиката и политически пост;- защита и развиване на една, социална и педагогическа алтернатива: синдикатът е сила, която да предлага и да носи “едно ново бъдеще”, да поставя конкретни искания;- изграждане на автономна, общопрофесионална и революционна сила: синдикатите от ФРО членуват в CNT, кояро обединява в същия дух работници от държавния и частния сектор, безработни, пенсионери – активисти, както в предприятията, така и в квартала си (антифашизъм, борба срещу патриархата, антимилитаризъм...). За да разрушим капитализма и държавата и за да построим свят на самоуправлението и равенството.- междухнародна солидарност: ФРО е в контакт с чуждестранни синдикални организации – абсолютно вярно е, че борбата на работниците не познава граници.

текстът е препечатан от: www.bulgaria.indymedia.org